Беше наистина жълтата карета, но помощта им вече беше излишна. Лейди Рос стоеше неподвижна, втренчила поглед в нечие тяло в краката й, а нейният слуга се беше навел и оглеждаше проснат на земята втори човек. Във въздуха се носеше металическата миризма на кръв. И двамата кочияши се мъчеха да успокоят конете.
Гайлс усети облекчение, като видя, че лейди Рос е жива и здрава. Щеше да е наистина жалко, ако тази великолепна и толкова енергична личност бе намерила толкова нелепа смърт.
Тя вдигна поглед и го позна. Въпреки враждебността при първата им среща, радваше се, изглежда, да зърне познато лице. Гайлс отпусна пистолета и тръгна към нея.
— Вие и хората ви не сте ранени, нали?
Тя кимна и понечи да каже нещо, но от устните й не се изтръгна нито звук. Тя преглътна няколко пъти с голяма мъка и най-сетне каза:
— Изглежда, разбойниците не са очаквали съпротива. Навярно двама скитници. — Тя вдигна ръка да си оправи шапката, но пак замря, втренчена в пистолета, който държеше в ръка.
— Боже милостиви! — възкликна Гайлс. — Вие лично ли го застреляхте?
— За щастие не се стигна дотам. Моите хора са ветерани от войната. — Усмивката й излезе малко крива. — Трудно им е било след армията да си намерят работа. Смятах, че им правя услуга, когато ги наех. Изобщо не съм допускала, че доброто ми дело ще бъде възнаградено по толкова драматичен начин.
— Добър аргумент за благотворителността. — Гайлс погледна към мъжа, проснат до каретата. — И двамата разбойници ли са мъртви?
— Предполагам.
Докато гледаше проснатия на земята мъж, Гайлс изведнъж усети студени тръпки по тялото си. Косата на човека беше светлоруса и малко по-дълга от обичайното. Не, не, невъзможно беше… Сърцето му спря за миг.
— Палтото… — прошепна той сподавено. — Толкова прилича на онова, което Робин носеше в деня, когато изчезна. А пък косата е… — Той изтича бързо към мъжа.
Дездемона си пое рязко въздух. Не, невъзможно беше убитият да е лорд Робърт и все пак… Не беше чак толкова рядко вироглави млади джентълмени да се развличат с пладнешки грабеж, а тези двама разбойници не й направиха впечатление на много опитни. Тя хвърли ужасен поглед на втория труп, но това с положителност не беше Максима.
Това не изключваше, разбира се, мъртвият да е все пак лорд Робърт. Възможността този нехранимайко да е извършил толкова недостойна постъпка, я ужаси. Сигурно е съвсем различен от брат си.
Маркизът коленичи до мъртвия и го обърна. После си пое дълбоко дъх, наведе глава и закри лицето си с ръка.
Ужасът на Дездемона се изпари и отстъпи място на дълбоко съчувствие. Тя също бе погледнала това, покрито с кръв, премазано лице и знаеше, че то ще се явява занапред в кошмарите й.
Тя пристъпи към маркиза и сложи леко ръка на рамото му.
— Ужасно съжалявам, лорд Уолвърхемптън. Това брат ви ли е?
— Не. — Той вдигна глава и явно се опита да се овладее. — Но известно време допусках, че може да е той. С облекчение разбрах, че… съм сбъркал.
Това означаваше, че маркизът е защитил брат си не само от семейна лоялност, но и от обич. Запита се с какво ли е заслужил изчезналият лорд Робърт подобна привързаност.
— Помислил сте все пак, че брат ви е способен на разбойническо нападение?
Гайлс я изгледа ядосано.
— Разбира се, че не. Подобно предположение би било абсурдно. — Той докосна ръкавите на разбойника. — Но бас държа, че това палто е на Робин. Кройката е френска, не английска. Питам се как тъй този тип го носи.
— Брат ви може да го е продал на този нехранимайко.
— Не съм твърде готов да вярвам на случайности. — Маркизът се залови, намръщен, да претърсва джобовете на мъртвия. Намери няколко монети, златен часовник, но нищо, което да издава името на разбойника.
Дездемона смръщи чело.
— Позволете да видя часовника. — Тя отвори с нокът капака. От вътрешната страна беше гравирано името „Максимус Бенедикт Колинс“. Посочи безмълвно гравираното на Гайлс.
Той изсвири през зъби.
— Принадлежал е значи на вашия брат?
Тя кимна.
— Подариха му го, доколкото си спомням, за осемнайсетия му рожден ден. След смъртта му сигурно го е взела Максима. — Тя погледна тревожно маркиза. — По всяка вероятност тези двама мъже са срещнали вашия брат и моята племенница. Нали не допускате, че… че са ги ограбили и… убили?
Когато маркизът стана, стоманеносивите му очи бяха почти черни.
— Съмнявам се. Не виждам причина да убият двама невъоръжени. Но по всяка вероятност са ги нападнали и това палто, както и часовникът, са станали тяхна плячка.