— Проклети скитници — изсумтя той. — Би трябвало да ви предам на полицията.
— Тази възможност ви остава, разбира се, но не сме ви причинили никаква вреда — обади се Робин и предпазливо седна. — Извинете ни, че нахълтахме така. Искахме отдавна да сме на път, за да не причиняваме никому неудобство, но вчера вървяхме толкова дълго, а пък жена ми е… ами тя е бременна.
Макси също седна и хвърли на спътника си възмутен поглед. С дългата си коса едва ли можеше да мине за юноша, но пък трябваше ли веднага да я прави на бременна? Робин стана усмихнат, помогна й с подчертано внимание да стане.
Набитият възнисък селянин не беше впечатлен ни най-малко.
— Марш оттук или ще пусна кучетата!
— Ако имате работа за вършене, бихме ви се отплатили на драго сърце по този начин за подслона — предложи Робин.
В това време Макси започна спокойно и приятелски да говори на кучетата на майчиния си език. Те ръмжаха още известно време, но после по-едрото животно взе да маха с опашка, а ушите му щръкнаха нагоре. Макси протегна ръка, изрече индианското си име: Канавиоста. Женската се приближи още малко, подуши ръката й и взе да я ближе.
Тя се засмя и зачеса кучето зад ушите. То й се отплати със задъхано, благодарно сумтене. Другото куче изскимтя завистливо, пристъпи напред и пожела същото внимание.
Селянинът тъкмо беше подхванал обичайната песен за пустите мързеливи, крадливи нехранимайковци, които му стъжняват напразно живота, но изведнъж млъкна, защото видя как договете му са наобиколили ревниво Макси и почти са я свалили на пода.
— Какво, по дяволите?…
— Жена ми много се разбира с животни — обясни съвсем излишно Робин.
— Наистина може да се каже — изръмжа селянинът, впечатлен въпреки волята си. — Всяко от псетата тежи повече от нея. Жена ви, така ли? Ами къде й е венчалният пръстен?
Макси наблюдаваше смаяна промяната, станала с Робин. Обикновено правеше впечатление на нехаен аристократ, но сега от непринудената му елегантност не беше останал и помен. Сега беше човек със скромен произход, когото съдбата яко е раздрусала.
Наблюдаваше го и се зарече твърдо да не вярва занапред на нито една негова дума. При неговия артистичен талант човек навярно никога не би могъл да разбере дали говори истината.
— Наложи се да си продаде пръстена — каза угрижено Робин. — Сега, след войната, времената са тежки. Тръгнали сме за Лондон, където се надявам да си намеря работа.
— Бил сте войник? — попита селянинът. — Синът ми служеше в четиридесет и втори пехотен.
Робин кимна сериозно.
— Един от най-смелите полкове в цялата армия. И аз бях на полуострова. Имах щастието да се запозная със сър Джон Мур малко преди той да загине при Коруна.
Тънките устни на селянина се движиха известно време безмълвно.
— Моето момче загина при Виктория. Винаги е казвал, че Мур е най-добрият и наистина незаменим. — Враждебността му се беше изпарила.
— Смъртта на генерала беше трагична загуба — потвърди Робин.
Селянинът свали шапка и прокара пръсти през рядката си коса.
— Казвам се Харисън — избоботи той. — Чака ви дълъг път. Ако сте гладни, мога да ви дам нещичко, преди да продължите.
Кратка разходка ги доведе до къщата на селянина, а само една усмивка на Робин докара селянката до въодушевен възторг. По време на изобилната закуска от яйца, наденички, горещи тиганички, конфитюр от ягоди и чай той разказваше за войната на Иберийския полуостров и за войнишкия живот. Звучеше много убедително. Ако не го познаваше толкова добре, Макси щеше да повярва на всяка негова дума. Той завърши представлението с това, че поправи часовника върху камината на господин Харисън, спрял от много години насам.
Макси се видя обградена от майчинско внимание, чу потресаващи истории за мъките на раждането, „особено за такова едно мъничко, мършавичко създание като вас“, получи и допълнителна порция ядене и бе изпроводена със съвета много да внимава за себе си заради детето. Господин Харисън помаха след пътниците, а двата дога ги изпратиха до границите на имота на своя господар и много неохотно се върнаха обратно.
— Да ви се е случвало, лорд Робърт, да се засрамите от самия себе си? — осведоми се сухо Макси, когато вече никой не можеше да я чуе.
— Че защо трябва да се срамувам? — попита невинно той. Тя го стрелна с ужасен поглед.
— Нямате абсолютно никакво уважение към истината.
— Напротив. Ценя истината дори много високо. Затова я използвам крайно предпазливо.
— Робин! — изрече тя подозрително тихо.
— Нашите домакини получиха удоволствието да са сторили нещо добро, ние закусихме превъзходно, кучетата си намериха приятелка, а часовникът на госпожа Харисън отново върви. Тъй че къде е проблемът?