Гласът й стана монотонен.
— Твърде добре дошли понякога. Социалните навици на американските аборигени са много различни от тези в Европа и неомъжените жени се радват на свобода, която, оценена с европейски мерки, би могла да се сметне за разпасаност. Тъй че винаги имаше мъже, които искаха да поставят на изпитание добродетелта на жена-мелез.
Прегръдката на ръцете му стана по-силна.
— Нищо чудно, че сте свикнала да сте нащрек.
— Необходимо беше. Ако бях разказвала всичко на Макс, той сигурно щеше, при дадени обстоятелства, да убие някого. Беше оратор, а не борец. — Тя млъкна за малко, после продължи: — Защо жените да нямат преди сватбата същите права, каквито и мъжете? Само че изборът трябва да е мой, а не на някой недодялан пияница, който ми се натрапва, защото е убеден, че съм лесна плячка.
— Само глупак може да си го помисли — каза тихо Робин. Тя му се усмихна за миг.
— Имахме един постоянен маршрут през Ню Инглънд и Севера на щата Ню Йорк. Носехме постоянен подбор от книги, но можехме да изпълняваме и поръчки.
— Невероятно! — Робин обгърна кръста й с ръка. — Какво носехте обикновено?
— Преди всичко Новия завет, проповеди и хорали, нелегални издания на английски книги. Но и друго. Един фермер от Вермънт си поръчваше например ежегодно по едно философско съчинение. При поредното ни посещение баща ми и той дискутираха книгата, доставена преди година. Оставахме всеки път два дни при мистър Джонсън. Убедена съм, че за него те бяха най-важните през годината.
Макси се засмя.
— Разносвачи на книги като баща ми работеха толкова успешно, че някои издатели пускаха книги, предназначени само за тях. „Изгубената дъщеря“ например, книга, в която се заклеймява аморалното поведение.
— С всичките му подробности, мога да си представя — ухили се Робин.
— Точно така. Как да разберат хората кое поведение е осъдително, ако не е подробно описано? — Макси се засмя. — Продавахме огромни количества от книгата.
Разказът й разкри ясно на Робин каква смесица от зрялост и невинност е всъщност Макси. Колко необичаен живот е водила — отраснала между две култури, но без да принадлежи на нито една от тях. Баща й е бил несъмнено много образован и очарователен човек и тя го е обожавала. За него беше несъмнено и това, че Макс е бил твърде непостоянен и лабилен. Би заложил голяма сума, че Макси се е занимавала със финансовите въпроси и се е грижила трогателно за баща си.
Този живот беше създал независимата млада жена, която се чувстваше толкова добре в обятията му.
Да я притиска до себе си — това със сигурност пропъждаше нощния хлад и на Робин му беше топло по начин, който нямаше нищо общо с температурата.
— Интересен, но несигурен живот — каза той, за да наведе самия себе си на други мисли.
— Често не си пожелавах нищо друго освен истински дом — призна тя с почти жалък глас. — Зимата прекарвахме в Бостън, при една вдовица с пораснали деца. Винаги се радвах да се върна там и да зная, че през следващите месеци ще имам все същия покрив над главата. И все пак едно на друго, беше хубав живот. Имахме винаги достатъчно ядене, безкрайно много книги и хора, с които можехме да разговаряме. Съществуването на пътуващ книжар допадаше на баща ми. Той сякаш имаше кабърчета в задните си части.
Максимус Колинс трябва да е бил грижовен баща, всеки случай по-грижовен от покойният маркиз Уолвърхемптън. Дори ако светът нямаше да се съгласи с него, Робин смяташе, че Макси е имала с родителите си повече късмет, отколкото той с неговите.
— Какво ви доведе в Англия?
— Макс искаше да види отново семейството си. Искаше и аз да се запозная с него.
— А после баща ви е починал в Англия?
— В Лондон, преди два месеца. Не беше добре със здравето. Понякога си мисля, че това е била същинската причина за завръщането му: искал е да види още веднъж Англия, преди да умре. — За миг тя не беше в състояние да продължи. — Погребан е в семейната гробница в Дюрам. Но тъкмо когато вече бях решила да се завърна в Америка, чух случайно разговор между леля ми и чичо.
Тя предаде съдържанието на разговора и как е решила да отиде в Лондон и там да се опита да разбере истината.
— И тъй, вече стигнах до днешния ден — заключи тя. — Всъщност все още не мога да повярвам, че смъртта на баща ми е свързана с някаква тайна. Но от друга страна, фактът, че чичо изпраща подире ми човек като Симънс, потвърждава и най-лошите ми опасения. Може да реагирам пресилено, но не ви ли се струва и на вас, че той иска да ми попречи да открия истината? Как смятате?
— Чичо ви очевидно крие нещо — съгласи се Робин. — Но може да се окаже опасно да се опитате да откриете в Лондон нещо сама. Пък и каквото и да откриете, то няма да ви върне вашия баща. Струва ли си риска?