— Боже милостиви — измърмори дрезгаво. — Не исках да стане така!
Трепереше с цялото си тяло. Тя не знаеше какво именно го измъчва толкова, но усещаше, че е нещо много повече от разочарование от провалено сексуално желание.
Тя седна много разочарована в леглото и се опита въпреки цялата си обърканост да си възвърне самообладанието. Господи, каква глупачка беше!
— Вината не е твоя, а на леглото — каза тя, след като овладя донякъде инстинктивния си ирационален гняв. — Би ли желал аз да съм Маги? — добави тя и се презря за ревността си.
Мускулите на лицето му се изопнаха. След безкрайно мълчание каза:
— Някои въпроси не бива да се задават. Или ако все пак се зададат, не могат да получат отговор.
Макси си даде сметка, че отново се е държала идиотски. Бузите й пламнаха от срам. Следващият въпрос се откъсна от нея сякаш против волята й.
— Не бива или не могат?
Той отпусна ръце. На лицето му беше изписана безкрайна душевна болка.
— Предполагам, че не могат. — Той стана, отиде до прозореца и се взря в тъмния хълмист пейзаж.
— Маги е жената, за която си искал да се ожениш, нали? — попита тихо Макси.
— Да. — Той си пое бавно и много дълбоко дъх. — Бяхме приятели и дълги години съучастници в престъпление.
Съучастници в престъпление? Над това Макси не желаеше да се замисля сега.
— Тя мъртва ли е?
Той поклати глава.
— Тя е щастливо омъжена за човек, който може да й даде много повече от мен.
Макси изпита изведнъж много силен гняв спрямо тази Маги. Жена, изоставила с леко сърце Робин заради по-богат мъж, наистина не заслужаваше такова отчаяние.
Макси щеше и да го каже, ако думите можеха да са утешение за Робин, но става ли дума за сърдечни дела, логиката рядко е убедителна. Освен това Маги е могла да направи избора си и от съображения за сигурност, а не от груба сметка. Като жена, която непрекъснато се е стремила към известна стабилност, Макси можеше добре да я разбере. Животът с Робин сигурно е бил много вълнуващ и интересен, но положително и много несигурен.
Сутрешният здрач се разсейваше все повече и сега Макси видя фините белези по гърба му. Трябваше й малко време, за да проумее, че са следи от камшик. Сърцето й се сви мъчително и тя се запита каква ли неразказана история се крие зад белезите.
Едва сега усети истински студа в стаята. Тя стана, взе ризата на Робин от облегалката на стола и го наметна с нея.
— Твоята Маги е доста глупава — заяви тя категорично.
Той се обърна и я погледна. Лека усмивка се появи на устните му. На светлината на утрото косата му изглеждаше по-скоро сребърна, отколкото руса. Той нахлу ризата презглава, прегърна я през рамото и я привлече към себе си.
— Не, не е глупава, но ти благодаря за солидарността.
Тънката риза не я пазеше от студа и Макси се притисна към него. Всеки път, когато се докосваха, тя усещаше инстинктивно топлина. Случайната сексуалност на леглото беше изчезнала, но между тях прехвърчаха искри. Сигурно щеше да е винаги така дори ако не се поддадат на тези искри.
Изпитваха и много особено чувство на близост. Като това на войници, преживели заедно сражение.
— Каква е всъщност тази Маги? — попита Макси, убедена, че разговорът може да го разтовари.
Той се поколеба, явно се замисли над отговора.
— Тя е силна, интелигентна, смела, цялостна натура до мозъка на костите. Прилича на теб, Канавиоста, въпреки че външно сте много различни. — Прегръдката на ръката около раменете й ставаше все по-силна. — Въпреки че и двете сте много красиви.
Те помълчаха, докато слънцето бавно изгряваше на хоризонта. Тя трябваше навярно да се почувства поласкана от сравнението, но това не можеше в никакъв случай да заличи съзнанието, че е искал да я люби само защото е станало недоразумение, защото я е взел за друга.
Не искаше той да види сълзите й и побърза да зарови лице в рамото му. Сега и другата му ръка я прегърна.
— Сигурно съжаляваш, че си ме срещнала — каза сериозно той. — Създавам повече проблеми, отколкото бих желал да предотвратя.
— Аз не съжалявам… ако ти не съжаляваш — измърмори тя в ризата му. Той притисна буза в косата й.
— Не, Канавиоста, аз не съжалявам.
Макси усети как гърлото й се свива. Да, тях наистина ги свързва нещо съвсем особено. Но никога няма да е любов.
До тяхното сбогуване в Лондон ще се държи отсега нататък логично и разумно, реши тя. Ще приема с благодарност приятелството и шегите му, но няма да си позволява да иска нещо повече.
Въпреки това дълбоко в себе си призна, че когато Робин вече няма да е с нея, логиката и разумът ще извикват много спомени, изпълнени с горчиво съжаление.