Докато Дездемона Рос се стремеше, уморена и изтощена, в силно подскачащата карета към следващата си цел — някакъв „Джамбазки хан“, тя все се питаше дали Максима и лорд Робърт са отсядали в него. Ех, скоро щеше да разбере.
Когато каретата най-сетне спря пред него, Дездемона зърна наблизо още една карета с герб на вратичката, който междувременно й беше станал познат. Придвижвала се е очевидно доста бързо, щом е преодоляла преднината, постигната от маркиз Уолвърхемптън след премеждието с разбойниците.
В този миг вратата на хана се отвори и през нея излезе самият маркиз. На прага той спря за миг, а после й подари толкова радостна усмивка, че Дездемона загуби за миг самообладанието си.
Но после си спомни, че са врагове, а не приятели.
— Добър ден, лорд Уолвърхемптън. Предполагам, че още не сте открил нашите бегълци.
— Още не, но бихте ли желали да чуете какво научих междувременно?
Дездемона се поколеба, хвърли поглед към хана, после отново към маркиза.
— Ще можете да се осведомите после от ханджията дали съм скрил от вас някаква информация — каза той, сякаш можеше да чете мислите й. — Тъй или иначе, убеден съм, че няма да е зле да си поприказваме.
Боже милостиви! Толкова лесно ли е да я проумее човек? Е да, сигурно е така, въздъхна тя нечуто. Изглежда, всеки прочита тутакси по носа й какво мисли — за жена с интереси в политиката много голям недостатък.
— Е, добре.
Маркизът й предложи ръката си, сякаш се намираха в парка Сент Джеймс. Тя беше едра жена, но той все пак по-висок от нея.
— Надявам се, че нападението не е имало за вас неприятни последствия.
— Не, никакви. — Тя го погледна с крайчеца на очите. Беше наистина хубав мъж. — Надявам се, че и за вас не е имал неприятни последици фактът, че за малко не ви убих.
Очите му се засмяха.
— Тъкмо обратното. Чудесното ми спасение ме кара да ценя живота повече отколкото преди.
— Ако желаете да стрелям импулсивно от време на време по вас, за мен ще е удоволствие.
Той се позасмя.
— Не съм сигурен дали мога да се надявам и втори път да не улучите целта. — Когато се отдалечиха достатъчно от хана, той продължи вече по-сериозно: — Преди два дни оттук са минали уелски джамбази. Моят брат и „Опазената невинност“ са се присъединили към тях.
— Вашият брат и кой още?
— Моля да ме извините, но свикнах да наричам госпожица Колинс „Опазената невинност“ — отговори той, като съвсем не правеше впечатление на смутен.
Дездемона силно присви очи, възмутена от дързостта му, но се въздържа да го сложи на място. Искаше първо да разбере какво е научил.
— По всяка вероятност двамата са вече в Лестър — продължи той. — Що се отнася до госпожица Колинс, не съм съвсем сигурен, защото тя притежава по всяка вероятност способността да остава незабелязана, но някой е развличал джамбазите с трикове. Трябва да е бил Робин. Още като момче се възхищаваше от джебчиите и се залови да се упражнява, докато стана същински майстор.
Това правеше нехранимайкото почти симпатичен.
— А къде е била моята племенница, докато лорд Робърт се е правил на палячо? — осведоми се хапливо Дездемона.
— В стаята си. Къпела се е. — Маркизът й хвърли многозначителен поглед. — Госпожица Колинс е имала следователно чудесната възможност да избяга. Но ни дава правото да заключим, че пътува съвсем доброволно с Робин.
Дездемона изсумтя пренебрежително. Уолвърхемптън поприсви устни, сякаш трябваше да сподави смеха си.
— Според мен е твърде вероятно моят брат да е предложил на госпожица Колинс да я придружи до Лондон. Подобна постъпка би била съвсем типична за него и би означавала, че не я заплашва никаква опасност. Тъкмо обратното. Това обяснява също защо младата лейди не е избягала от него.
Дездемона допускаше за себе си, че маркизът е напълно прав в предположението си, но не беше готова да го потвърди и на висок глас.
— Силата на вашето въображение ви прави чест, но аз далеч не съм убедена в това.
Тя седна на една голяма скала, като внимаваше огромната й пелерина да я обгръща от глава до пет.
— Максима може да е била заключена в стаята въпреки волята й. Освен това всеобщо известно е, че жестоко сплашена жена се бои даже да помисли за бягство. Ще съм сигурна какво е станало едва след като говоря с нея.
— Всъщност не съм учуден да го чуя — измърмори маркизът, седна до нея и кръстоса крак връз крак.
Тя го изгледа хладно.
— Какво смятате да направите, в случай че ги откриете преди мен? Да опазите на всяка цена семейната чест от скандал?
— Това е една възможност. — Стоманеносивите му очи не я изпускаха от поглед. — Но да почакаме дотогава.