Тя дръпна шапката от ръцете му, сложи си я припряно на главата и бързо се отдалечи. Въпреки скриващите гънки на наметалото, личеше че върви с подчертано изправен гръб.
Гайлс си даде сметка, че я е виждал досега само в тази безформена обвивка на наметалото. Питаше се как ли изглежда без този пашкул. Въпреки че правеше впечатление на доста едра, притежаваше очевидно и много привлекателни женски извивки. А той обичаше пълнички жени. Ужасно жалко, че дамата е толкова раздразнителна.
На желанието на лейди Рос да се отдалечи бързо пречеха не само леките й обувки, но и необходимостта да си проправя внимателно път през високата трева. Той я настигна само с няколко крачки.
— След два дни джамбазите ще минат през Маркет Харбъроу. Бихте могла да сте там преди тях.
— А вие ще отидете ли, лорд Уолвърхемптън? — Гласът й звучеше хладно, лицето й беше засенчено от ръба на шапката.
— Разбира се. Според мен Маркет Харбъроу е идеалното място за залавяне на нашите бегълци. — Въпреки оптимистичните думи, Гайлс съвсем не беше сигурен, че Робин ще се остави толкова лесно да го хванат. Ловкото измъкване е навик за един шпионин, а неговият брат нямаше да остане здрав и читав през всички тези години на континента, ако не беше майстор на измамните маневри.
Маркизът запази за себе си една решаваща подробност. Ако Робин продължи по поетия път, той ще го отведе близо до неговото имение в Ракстън. Беше много вероятно да скрие там за известно време Опазената невинност, особено ако двамата се смятат за преследвани.
Ако не открие двойката още преди това, Гайлс щеше да я потърси в Ракстън. Като се има предвид капризната и недоверчива природа на лейди Рос, за всички заинтересовани щеше да е по-добре той да залови бегълците.
12
Макси отхапа от сандвича с шунка и се облегна доволна на стоплената от слънцето каменна стена.
— Пътуването с джамбази има само две неудобства.
Робин преглътна залъка хляб с глътка бира.
— И те са?
— Шумното трополене на хиляди говеда, на кучета и хора. И смрадта. Най-вече смрадта.
Той се усмихна.
— След време човек свиква с нея.
— Значи трябва да заживея с тази надежда. — Макси преглътна последната хапка сандвич. — Но джамбазите ми харесват. Напомнят ми фермерите в Ню Инглънд. Солидни хора са и с чувство за реалност, защото са стъпили здраво на земята.
— На джамбазите е поверен добитъкът на техните съседи и те трябва да са хора, на които може да се има доверие. Доколкото зная, за да получат разрешително, условието е да са поне трийсетгодишни, женени и собственици на къщи.
Макси присви нос.
— В Англия се изискват прекалено много неща, за да получиш лиценз или разрешително.
— Цената на цивилизацията. Ако на някой англичанин този товар му дотежи прекалено, той има възможността да потърси свобода и щастие в Америка.
— В Америка хората се радват на по-големи свободи — възрази тя бавно, — но към щастие човек може да се стреми навсякъде. За съжаление никой закон не му гарантира, че ще го намери.
Робин кимна в знак на съгласие и се залови отново за хляба си. Стадото се настаняваше бавно за почивка и повечето джамбази вече вечеряха в тясната кръчма. Макси и Робин бяха предпочели да останат отвън — от една страна, защото времето беше много хубаво, но най-вече, защото успехът на техния маскарад зависеше и от това, да не се хвърлят много-много в очи.
Някакво движение привлече вниманието й. Тя се озърна и видя как едно кленово семе бавно лети към земята. Слънцето огряваше крилатата му форма и го превръщаше в прозрачно злато. Понесено от лекия ветрец, то се олюлява дълго, сякаш нямаше тегло, докато се озова най-сетне на земята, на трийсетина сантиметра от ръката й. Макси пое затаен дъх и се усмихна щастливо.
Не знаеше, че я наблюдават, докато Робин не й каза:
— Преди малко правеше впечатление на човек, който изживява религиозен екстаз.
Тя се опита да отговори небрежно, но после промени решението си. Робин може и да не разбере обяснението й, но сигурно ще го приеме.
— В някакво отношение беше точно така. Народът на майка ми възприема природата като всеобгръщащо цяло. Кленовото семе е частица от великия дух, както и облакът, вятърът или човешката душа. Ако някой отнема на катеричка орехите, които е събрала за зимата, той трябва да й остави достатъчно, за да може да преживее, защото животните имат същото право на даровете на земята, каквото и хората.
Силно заинтригуван, той вдигна въпросително вежди.