Преди кръвожадната му спътничка да се опита още веднъж, Робин изхърка с последни сили.
— Макси, престани.
За да предотврати нещо по-лошо, Робин заприближава, като се препъваше, към Симънс, но така, че онзи да не може да го види. После удари лондончанина така рязко с длан, че онзи изгуби съзнание. Това беше опасно, но шансовете на Симънс да оживее бяха все пак по-добри, отколкото щяха да са при повторна намеса на Макси.
Симънс нададе сподавен вик, свлече се от каменната стеничка и за малко не увлече със себе си Робин. Макси побърза да го подкрепи. Ръцете й бяха добре дошла помощ, но думите й прозвучаха остро:
— Трябваше да ми го оставиш.
Робин се вкопчи в нея, защото му причерня.
— Извинявай — измърмори той едва разбираемо, — но аз наистина не обичам да гледам как убиват хора.
Тя издаде някакъв звук, който можеше да означава и презрение, но и желание при удобен случай да повтори опита. С учудващо съсредоточаване върху най-важното добави:
— Можеш ли да вървиш? Другите скоро ще се върнат.
Той се отпусна върху камъните, скри лицето си в ръце и се опита въпреки острата болка в главата, да разсъждава по-ясно.
— Ще трябва да ми помогнеш.
Тя пъхна бързо ножа в ботуша и му помогна да облече палтото. После вдигна лежащата наблизо тоягата със железен край, натовари се с двете раници, вдигна Робин на крака и сложи ръката му на рамото си.
Докато се влачеха надолу по улицата, той си помисли колко много сила се крие в крехкото й тяло. Въпреки това можеха да се сметнат щастливи, че каналът не се оказа много далеч.
Въпросът беше само какво да правят, когато го стигнат.
Щом влязоха в кръчмата, Гайлс помоли да им сервират бренди, а после и обеда в отделно помещение. След като се спаси, лейди Рос беше все още достатъчно объркана, та се покоряваше на волята му. Състояние, което — Гайлс го предвиждаше — нямаше да продължи дълго.
Той я настани на един стол, прегледа й ръката за раната от рога на животното. Под скъсания ръкав раната беше за щастие незначителна.
— Почти няма кръв, но още доста време ще ви наболява подутината.
Едно момиче донесе брендито. Гайлс наля на Дездемона. Тя се задави с първата глътка, но малко руменина се върна все пак по бузите й.
— Подутини имам и на много места, заслужаващи по-малко да бъдат споменавани — заяви тя с крива усмивка.
— Това трябва да го знаете по-добре от мен.
Тя отметна с вече съвсем слабо треперещи ръце косата от челото си.
— Моля да ме извините за няколко минути, искам да се кача в стаята си и да си придам малко по-приличен вид. После бих искала да науча нещо повече за мъжете, които преследват Максима и лорд Робърт.
Лейди Рос възстанови с учудваща бързина своя вдъхващ страхопочитание външен вид. Когато се върна, косата й беше вързана и скрита под тюрбан. Беше облякла друга рокля, семпла като скъсаната, беше скрила и фигурата си под огромен шал. В предишния си вид беше харесала повече на Гайлс, но и сега не уталожваше ни най-малко несъмнената му еротична възбуда.
Веднага щом тя влезе в сепарето, им сервираха обеда. С мълчаливо съгласие двамата отложиха най-сериозните теми за следобеда. Но когато донесоха кафето, Дездемона повдигна въпросително вежди.
— Та какво ще ми кажете за онези мъже?
— Единия го познах. Мисля, че е същият, когото вашият брат прати да търси госпожица Колинс. — След това Уолвърхемптън обясни как се бе сблъскал преди няколко дни със Симънс. — Значи очевидно не само ние с вас, но и Симънс и неговите хора преследват бегълците.
— Цялата тази работа прилича малко нещо на фарс. — Устните на Дездемона се разтеглиха неволно в усмивка. — Но ако трябва да съм откровена, Симънс и приятелите му никак не ми харесват.
— Мъже, които приемат подобни поръчки, не произхождат от най-доброто общество — отбеляза сухо маркизът. — Но щом им е възложено да върнат госпожица Колинс в Дюрам, те едва ли ще й сторят нещо. Боя се впрочем, че с брат ми няма да са толкова деликатни.
— След всичко, което ми разказахте, лорд Робин явно е спечелил досега всички рундове. — Дездемона отпи голяма глътка от много горещото черно кафе. — Казахте, че той продължително време е отсъствал от Англия. Като дипломат или с армията?
Уолвърхемптън въздъхна дълбоко, повъртя чашата си и не знаеше какво да каже.
— Ще ви отговоря само, ако ми обещаете да си остане между нас.
— Толкова недостойно ли е било държанието му?
Маркизът вдигна глава. Стоманеносивите му очи святкаха по-хладно от когато и да било.