Дездемона се взря с лека усмивка в привлекателните черти на маркиза.
— Изглежда, и вие също сте надарен и с трите добродетели, при това в не по-скромни количества.
Гайлс я изгледа продължително. Силна червенина заля лицето му. Той стана рязко и отиде до прозореца. Тя за пръв път го виждаше изгубил самообладание.
Пада му се, помисли си със задоволство Дездемона. Мен ме изкара от равновесие още в първия миг на запознанството ни. Със съзнанието, че е време да изоставят твърде личните теми, тя попита:
— Мислите ли, че Симънс и хората му са могли да заловят междувременно нашите бегълци?
Разсеяният дотогава поглед на маркиза, загледан през прозореца, стана по-съсредоточен.
— Възможно. Тъкмо видях две доста поочукани личности да идват насам. Тъй като зърнах наскоро единия в компанията на Симънс, допускам, че не са имали успех в преследването на Робин и вашата племенница.
Дездемона отиде при него до прозореца и погледна потиснато към двамата раздърпани мъже.
— На този хал ги е докарал вашият брат?
— Вероятно. Като дете беше нисичък и хубав като момиче. Ужасът в английските общински училища беше толкова страшен, че трябваше да избере между свиванията и покорството. Да беше останал в Итън, щях да се грижа за него, но така… — гласът на Уолвърхемптън стана дрезгав.
— Както разбирам, вашият брат не харесва твърде подчинението. — Тя си даде изведнъж сметка колко близко е застанала до високия, мъжествен маркиз и побърза да отстъпи встрани. — А какво ще правим сега, милорд? Съмнявам се, че двамата ще се върнат при джамбазите.
Той вдигна вежди.
— Тук съм съгласен с вас. Сега, когато нашите бегълци вече са станали предпазливи, ще е почти невъзможно да ги открием по пътищата. За тях има твърде много пътеки, твърде много възможности да се скрият и да се предрешат. Може би е вече време да се приберете в Лондон и там да чакате племенницата си.
Тя го изгледа недоволно. Чувството, че има в негово лице съюзник, изведнъж се стопи.
— Да имате нещо определено наум?
— Да, мина ми една мисъл. — Той я изпревари с движение на ръката. — Ако предположението ми е вярно, мисля, че мога да ви обещая да ви доведа в Лондон и двамата бегълци.
— Ами ако те не пожелаят да дойдат с вас? — попита тя, за да избегне въпроса му, дали има намерение да продължи търсенето.
— Ще им приведа разумни доводи. Един опит да принудя Робин, няма да е за препоръчване.
Тя си спомни двамата мъже, които току-що видя и трябваше да се съгласи.
Уолвърхемптън посегна към шапката си, за да си тръгне, но още веднъж спря.
— Защо са ви кръстили Дездемона?
— В нашето семейство е традиция да се дават на момчетата латински имена, а на момичетата такива от пиесите на Шекспир.
— Но вашата племенница има латинско име.
— Тя е изключение от правилото. Брат ми Максимус е кръстен на сестрата на баба си, той даде това име и на дъщеря си. Леля Максима почина преди няколко месеца, натрупала доста години и доста злоба. Но ще ми липсва.
— Имате предвид лейди Клендънън? Тя е единствената Максима, която познавам. — Когато Дездемона кимна, той добави. — Силните жени са очевидно още една традиция в семейство Колинс. Все по-малко съм склонен да мисля, че вашата племенница е останала с Робин против волята си.
— Това тепърва ще трябва да разберем — отвърна тя сухо. Наведена отново на мисълта за мисията си, тя посегна към чантичката, готова да тръгне.
Маркизът искаше да й отвори вратата, но преди да го стори, спря и я погледна. Сякаш омагьосан, вдигна ръка и очерта с връхчетата на пръстите си контурите на слепоочията и ухото й, погали я нежно по бузата и шията. Докосването му беше съвсем леко. Сякаш искаше да запомни с връхчетата на пръстите усещането за кожата й.
Дездемона замръзна безпомощно и се постара да запази самообладание. Всяко местенце, което той бе докоснал, отприщваше в нея вихрушка от чувства. В брака си не бе получила капчица нежност и сега беше смаяна, че реагира толкова бурно.
Тя погледна Уолвърхемптън в очите и веднага съжали. Топлотата, която съзря в тях, се оказа по-гибелна от телесен удар. Следващия миг той можеше да се наведе и да я целуне. И ако това станеше…
Тя се отскубна и си отвори сама вратата.
— Много се надявам да видя в Лондон отново нашите бегълци и вас, Уолвърхемптън — каза само. И изчезна.
Гайлс гледаше втренчено вратата, която тя му затръшна под носа. Защо една умна и опитна светска жена се държи толкова превзето, сякаш е девственица, възпитана в манастир, само защото е проявил интерес към нея? Защото не й е симпатичен, гласеше простичкият отговор.