И все пак досега преценките му се бяха оказвали съвсем достоверни. Тя се хвана за раницата и се покатери на стената.
Двамата скочиха от другата й страна в една горичка, чиито дървета задържаха малко дъжда. Робин пое по една пътечка и така прекосиха горичката.
Мълния освети за кратко всичко наоколо. При вида на хубавата и голяма господарска къща на фона на тъмното буреносно небе Макси спря изненадана.
При това лошо време други къщи биха въздействали застрашително и призрачно, но с тази тук не беше така. Заобиколена от добре поддържани морави и градини, сградата от осемнайсети век се издигаше върху малък хълм и не въздействаше нито като прекомерно голяма, нито като потискаща. Пропорциите и начинът, по който се връзваше с околната среда, я правеха привлекателна и весела дори под навъсеното небе.
— Не бива да сме тук, Робин — заяви енергично Макси.
— Виж какво, тук наистина има слуги и градинари, но те живеят другаде. Този дом е празен — увери я той. — Можем спокойно да пренощуваме в него.
Макси все още се колебаеше.
— Защо си толкова сигурен, че и сега е празен?
— Ами просто ги зная тези неща — отвърна той неопределено. — Хайде, ела. Не зная ти как си, но аз треперя от студ.
Тя се озърна отново, за да се убеди, че няма никой и направи няколко крачки напред.
— Как се казва това имение и на кого е?
— Казва се Ръкстън. Дълги години е било постоянното местожителство на голямо благородническо семейство. Чудесно поддържано, но рядко обитавано — обясни той, докато я водеше, заобикаляйки сградата, към една задна врата.
— Колко жалко. — Тя гледаше очарована фасадата. — Би трябвало да живеят тук. Английската аристокрация е банда разсипници.
— За това не мога да ти възразя.
Двамата спряха пред врата, която водеше очевидно към кухнята. Робин завъртя ръчката. Едва ли беше за учудване, че вратата е заключена. Без да се колебае, той събу единия ботуш.
Тя остана смаяна, когато той махна парче кожа от тока и извади две странни метални куки. После обу пак ботуша и пъхна едната кука в ключалката.
— Но какво правиш? — възкликна тя ужасена.
— Не е ли очевидно?
Когато тя пак отвори уста, той я възпря укоризнено — не биваше да говори.
— Стой тихо, моля те. Отдавна не съм се упражнявал и трябва да се съсредоточа.
Личеше, че опит все пак не му липсва. Само замени първата кука с втората и за минута успя да отвори вратата. Докато отваряше, тя го изгледа унищожително.
— Притежаваш ужасяващо отвратителни способности — изсъска през стиснати зъби.
— Може да са отвратителни, но със сигурност и полезни — възрази той с ангелска усмивка. — Не предпочиташ ли да седиш на сухо пред камина, вместо да вървиш под проливния дъжд?
— Напълно зависи от обстоятелствата — измърмори тя и престъпи прага.
Пуснатите кепенци пропускаха достатъчно светлина, за да установи, че в кухнята няма никой. На срещуположната стена висяха тъмно проблясващи медни тави, в средата на помещението стояха изстъргани до блясък кухненски маси, но от онези, които ги използваха, нямаше и следа. По всяка вероятност Робин наистина беше добре осведомен. Въпреки това Макси се чувстваше неловко, когато пусна раницата върху плочките на пода и съблече мократа връхна дреха.
Робин отвори един килер и заяви:
— Ще напаля огън. При тази буря малко пушек от комина няма да направи впечатление на никого.
Очевидно не беше за пръв път тук. Дали не е изпросил някога малко храна от добродушна готвачка? Или е бил в най-хубавите си младежки години гост в този дом?
Каквото и да бе обяснението за това, че познава мястото, само след няколко минути вече бе запалил една лампа и въглищата в печката, беше сложил на нея котле с вода. Дълбоко благодарна, Макси застана пред печката, за да се постопли.
Робин отново изчезна и се върна с шал, с който я наметна.
— Открих гардероб, претъпкан със стари дрехи. Искаш ли, докато се стопли водата за къпането, да си изберем стая?
Макси се озърна в кухнята.
— Откровено казано, предпочитам да остана тук. Не е редно да нахлуваме в нечия частна собственост дори ако къщата в момента е необитаема.
— Тя от години е необитаема, не само сега. — Той посегна към един свещник и весело й кимна. — Ела. Бъди сигурна, че няма да направим никаква беля.
Тя го последва и вече знаеше, че когато й се усмихва така, готова е да го последва и в ада.
Трепкащата светлина на свещите показа на Макси, че къщата е мебелирана с много вкус и много уютна. Липсваше онази претенция за величие, която й бе направила толкова лошо впечатление в Чанлей. Въпреки че повечето мебели бяха покрити с чаршафи, формите им говореха за неподчинена на времето елегантност. Високите прозорци очакваха кепенците да бъдат отворени, а дебелите персийски килими приглушаваха стъпките им.