— Счупих я — констатира кратко.
— По дяволите чашата. — В същия миг Робин беше вече до нея и я взе в прегръдката си. — Имаш ли чувството, че в Лондон ще се случи нещо ужасно?
Макси се опита да проникне отново в онова, което беше видяла, но разумът й се колебаеше, уплашено се дърпаше като упорито пони.
— Това… това надмина способността ми да си представям нещата. Има нещо, което е прекалено ужасно, за да мога да го проумея.
Той я привлече още по-плътно към себе си.
— Възможно ли е това да беше собствената ти смърт? — попита той тихо. — Ако е така, ще те отведа още утре в противоположната посока дори ако се наложи да те вържа върху някой кон.
Тя поклати глава.
— Никога не съм се страхувала от смъртта, защо трябва да се боя сега от края си? — Ужасна мисъл прекоси мозъка й. Дали не е било предчувствие за опасност, дебнеща Робин?
Но още в същия миг отпъди тази мисъл. Страхът й нямаше нищо общо с Робин.
— Аз… аз мисля, че беше свързано с онова, което се е случило на баща ми. — Тя преглътна. — Въпреки че приех възможността чичо да е отговорен по някакъв начин за смъртта на Макс, със сърцето си не искам да го повярвам. Но ако чичо има вина, това би обяснило защо бъдещето ми се е видяло толкова страшно. Процес за убийство би хвърлил срамно петно върху цялото семейство Колинс. А могат да пострадат и невинни хора.
— А ти не го желаеш, въпреки че роднините ти не са били особено мили с тебе. — Той повдигна с пръст брадичката й и така я принуди да го погледне. — По всяка вероятност въпросът дали не искаш да се откажеш от намеренията си, е напълно излишен.
Тя вирна решително брадичка.
— Така е. Възможно е да не открия истината, но ако поне не опитам, никога няма да си го простя.
Робин кимна.
— Сигурно си права да бъдеш толкова решителна. Действителността рядко е толкова ужасна, колкото са нашите опасения. — Той отметна кичурите от челото й, а после се дръпна. — Ще сложа още вода да кипне. А след това ще ти разкажа всички абсурдни истории, които ми дойдат наум, за да спиш добре, когато си легнеш. — Той се усмихна. — Зная безброй абсурдни истории.
— Благодаря, Робин — прошепна тя, след като той изчезна с чайника, запътен към кухнята.
Взаимното им бъдеще може да беше краткотрайно, но докато е до нея, можеше да преодолее всичко, което я очакваше в Лондон.
17
Маркиз Уолвърхемптън предполагаше, че на Робин и Опазената невинност ще им трябват три или четири дни, за да стигнат от Маркет Харбъроу до Ръкстън. Гайлс също пое на юг, като упорстваше по пътя със смайващо неуспешно издирване. Двойката беше изчезнала като лятна утринна мъгла.
Намерението му беше да прекара третата нощ в Ръкстън, но проливен дъжд превърна пътищата в кална пустиня и принуди каретата му да се движи с непоносимо бавно темпо. Ядосан, той се обвиняваше, задето е загубил прекалено много време в безполезни разпити. Да бе го осъзнал само преди няколко часа, можеше отдавна да е в Ръкстън. Но сега е принуден да спре в най-близкия хан. Неособено радостна перспектива.
Докато каретата му си проправяше с мъка път през купищата кал, той се улови, че мисли за Дездемона Рос, която имаше крайно неприятната способност да се вмъква в размислите му — когато беше буден и когато спеше.
Нещо изпращя силно и го върна рязко към действителността. Каретата спря внезапно и с тревожно разклащане. Гайлс въздъхна и слезе въпреки дъжда. Само това му липсваше.
— Да видим ли колко е сериозно? — викна той на кочияша.
Уикис предаде юздите на Милър, млад слуга, едновременно телохранител, коняр и лакей. След като се смъкна от капрата, двамата с Гайлс заджапаха през калта, за да разберат каква е повредата.
— Оста е счупена, милорд — съобщи навъсено Уикис. — Ще трябва да пратим Милър да доведе ковач.
Гайлс нахлупи шапка дълбоко на ушите, за да попречи на дъжда да се стича във врата му.
— На две-три мили сме от Дейвънтри. Там сигурно има ковачница.
Тъкмо искаше да изпрати Милър, когато чу зад себе си шума на конска каруца.
— Можем май да говорим за късмет — заяви Уикис и застана насред пътя, за да спре приближаващата се каруца.
Само че не беше каруца, а още една частна карета — карета с много добре познати жълти украси. Широка усмивка цъфна на лицето на Гайлс.
Когато каретата приближи, висока женска фигура се изложи на стихиите и запристъпва към него. Той ускори крачка и извика:
— Върнете се в каретата, лейди Рос. Съвсем излишно е и вие да се измокрите до кости.
— Не се безпокойте, Уолвърхемптън. Няма да се разтопя. — Тя демонстрира смела усмивка. От шапката й се стичаха капки, гъстите й мигли бяха залепнали. — Най-сетне ми се предоставя шансът по изключение и аз да ви помогна. Как бих могла да го изпусна? Допускам, че ви се е счупило колело или дори оста, нали?