— Предполагам, че въвеждането ви в обществото не е минало без усложнения — каза той със съзнанието, че е крайно време да проумее плашливостта на дамата. — Невинността събужда обикновено инстинкта за покровителство, но вие имате хубост, която кара мъжете да се забравят, особено младите мъже, на които е присъща по-скоро страст, отколкото търпение.
Дездемона гледаше в чинията си и ронеше бисквита.
— Когато един младеж ме отмъкна за пръв път от моята гувернантка, изпитах силни угризения на съвестта и се запитах с какво съм го насърчила. Най-сетне проумях, че причината не е моето държане. — Тя присви устни. — За да мога да се браня, пъхнах в косата си една дълга игла.
— Започвам постепенно да разбирам защо имате толкова лошо мнение за мъжката половина от човечеството — каза той замислено. — А първият ви сезон тогава… Било е само началото, или се лъжа?
— Защо искате да знаете, Уолвърхемптън? — Тя вдигна глава и го стрелна предизвикателно. — Дори ако проявявате по невероятно приятелски начин непочтени намерения, не мога да приема, че моето минало ви засяга.
Той си пое дълбоко дъх.
— Тъй като намеренията ми не са непочтени — той явно се затрудняваше с формулировките, — трябва да бъдете откровена с мен.
Тя отвори широко очи и остави рязко чашата, която издрънча. Двамата се гледаха и изживяваха един от онези мигове, в които всичко се променя завинаги. Какъвто и да бъде краят, връщане назад нямаше.
Когато отвори уста, думите й бяха привидно незначителни, но той знаеше, че не са.
— Видях веднъж съпругата ви. Беше фина и крехка, като порцеланова фигурка.
И той остави чашата си на масата, но много внимателно, за да не се чуе звук. Щом той бе подложил Дездемона на изпитание, тя имаше право да му върне със същото.
— Да, Дианта беше много хубава.
— Двете сме толкова различни!
— Моля бога да е така — отговори той и не можа да прикрие горчивината в гласа си. — Защото в противен случай бих могъл да направя втората голяма грешка в живота си.
През целия разговор Дездемона изпитваше тревожна несигурност. Последните думи на маркиза й върнаха част от самочувствието. Радваше се, че и той е не по-малко раним от нея.
— Какво се случи?
Той стана и се заразхожда, без да спира.
— Няма много за разказване. Когато се оженихме, бях като зашеметен от нея. Просто не проумявах как е могла да избере сред толкова много тъкмо мен. — Той присви широките си рамене. — В сляпата си влюбеност не виждах причината: през онази година съм бил на пазара на кандидатите с най-висока титла и най-значително богатство. А тя умееше наистина великолепно да играе ролята на сладка, беззащитна невинност. Беше толкова лесно да се оставя да ме измами.
— Но тя е изпитвала все пак чувства към вас. Разумна жена, която може да избира, никога не би се спряла на мъж, когото не обича.
На лицето му се изписа сарказъм.
— Не й бях съвсем несимпатичен, но както тя ми довери при едно от нашите чести спречквания, още преди края на медения месец вече ужасно съм я отегчавал. Знаела, че ще стане така, но не толкова скоро и до такава степен.
Дездемона цяла се сви. Този ужас й напомни болезнено за собствения й брак.
— Но Дианта не беше непрактична — продължи той. — Беше готова срещу парите и титлата ми да се примири със скучната ми личност. Беше невероятно надарена със способността да пръска пари, а искаше и на всяка цена да стане маркиза.
— Тя почина заедно с детето при раждане, нали? — Дездемона си спомни, че го беше прочела във вестника и беше съжалила за толкова ранната смърт на хубавата жена.
— Да. — Гайлс стовари юмрук върху плочата на камината, после дълго се взира в пламъците. — Малко преди да умре, когато се надявахме, че детето ще остане живо, тя ми каза, че с голяма степен на вероятност предполага, че то не е от мен. И сякаш почти съжаляваше. Обикновено жени в нейното положение се осигуряват, раждайки един или двама легитимни наследници, преди да поемат по собствения си път. Изглежда, и тя го е имала предвид, но… нещастните случаи не могат да се изключат.
Дездемона се усети изпълнена от дълбоко съчувствие. За пръв път през живота си се реши да покаже на един мъж, че иска да го утеши, без да се бои, че той ще я разбере погрешно. Тя сложи ръка на лакътя му и каза:
— Всичко това безкрайно ме натъжава. Тя не ви е заслужавала.
Той беше овладял напълно гласа си, но мускулите под ръкава на ризата се бяха изопнали като стоманени въжета.