Тя отмести поглед, отново смутена, но и доволна, че ръката му я прегръща.
— Значи ли това, че се връщаме към факта, че приличам на леко момиче?
— Всъщност не. Подобни жени никога не са ми се стрували особено интересни, поне за не повече от час или два. За разлика от тях вие сте безспорно и от всяка гледна точка много интересна. Възхищава ме идеализмът на политическата ви дейност, както и всичко, което правите за вашата племенница, въпреки че никога не сте я виждала. Харесвам и прямотата ви. — Той се усмихна. — Допада ми още, че когато се изчервявате, това много ме улеснява в отгатването на мислите ви.
Пламтящата руменина, която заля бузите й, потвърди думите му. На Дездемона ужасно й се дощя да тропне с крак като малко момиченце.
Гайлс завърши изброяването на достойнствата й с думите:
— Фактът, че ви ценя и уважавам като личност, е само основният камък. Защото обстоятелството, че притежавате външния вид на несравнима, изключителна оперна танцьорка, може само да ме прави щастлив.
Подкупващата логика, с която той се стараеше да я освободи от комплексите й на тема външност, я накара да се разсмее. За пръв път през живота й възхищението на мъж й беше безкрайно приятно, при това и съвсем безопасно.
Но после тя вдигна поглед и смехът й секна. От онова, което прочете в очите му, й спря дъхът. В тях имаше плътско желание, но и нежност и разбиране. Когато той се наведе към нея, тя изобщо не се опита да избегне целувката му.
Отначало беше само нежна ласка, толкова различна от бруталните нападения на младежите, които я бяха притискали като момиче в някой тъмен ъгъл. Съпругът й много рядко си беше правил труда да я целуне, предпочиташе да задоволи бързо желанието си.
Устните на Гайлс докосваха много бавно, много чувствено устата й и будеха усещания, които Дездемона никога не бе смятала за възможни. Отначало стоеше неподвижна, но много скоро изпита желание да реагира. Тя обгърна шията му с ръце и се притисна към него. Телата им си пасваха, сякаш създадени едно за друго.
Ръката му се плъзна под дрехата, която й беше наметнал. Той почна да я гали много нежно по гърба. Ръцете му разпалваха тялото й под влажния муселин на роклята. Дездемона не подозираше какво му струва да се овладява, докато тя най-сетне разтвори устни и докосна почти плахо езика му. Той изстена мъчително и я притегли така силно към себе си, че Дездемона усети цялата сила на неговата мъжественост. Тя сякаш се вцепени, уплашена от чувството, че я изнасилват.
Той веднага отстъпи крачка назад. Като дишаше тежко, бързо я погали по разрошените червени къдрици.
— Извинявай, но беше наистина толкова лесно да се забравя. Не исках да те стресна.
— Не си го и сторил. Поне немного. — Тя също се чувстваше объркана и възбудена. — Какво ще става занапред с нас, Уолвърхемптън?
Той се усмихна накриво, но и с очевидна надежда.
— Бихме могли по-често да се срещаме, по-добре да се опознаем. Да разберем дали сме подходящи един за друг.
— Това би ми харесало. — Но още докато го казваше, тя вече пак се беше свила вътрешно. — Но ще ни трябва известно време. Както вече споменах, независимостта много ми допада.
— А също и самотата? — попита той тихо. Тя сведе очи към пода и поклати глава.
— Нека сме напълно откровени един с друг. Ако стигна до заключението, че не мога да се омъжа повторно, ще ти го кажа. Ако ли ти решиш, че ще съм невъзможна като твоя партньорка, и ти ще трябва да ми го кажеш. Не бих искала да се чувстваш задължен да се жениш за мен само защото смяташ, че си ми дал повод да го очаквам. Имам предвид, че Уелингтън се е оженил по тази причина и ти знаеш какъв е бил краят.
— Съгласен. Този практичен разум е още нещо, което ми харесва у теб. Но за да поускорим нещата между нас, би трябвало да направиш може би усилие и да почнеш да ме наричаш Гайлс. — Той присви устни. — Дианта ме наричаше винаги с титлата ми…
— Каква безсмислица! Добре, Гайлс. — Тя го погледна замислено. — Смяташ ли, че можеш да ме наричаш Дездемона, без да избухваш в гръмогласен смях?
— Допускам, че не. — Очите му заблестяха подозрително. — Когато ме нападна тогава, в Уолвърхемптън, мина ми през ума, че Отело може да е удушил с известно основание своята Дездемона. Оттогава тази мисъл ме спохожда от време на време.
— Забележката ти е напълно погрешна и недостойна за теб. — Дездемона се опита да бъде сериозна, но трябваше да се пребори с желанието да се разсмее.