Той кимна.
— Докато бяхме заедно, можех да заповядвам на демоните си. Но ти откъде знаеш?
— Женска интуиция — отвърна сухо Макси. — Предполагам, че ролята на слуга си играл, за да събираш информация.
— Така е. Хората не обръщат внимание на слугите. Като лакей или коняр можеш да разбереш много неща, които стават в един дом.
Макси покри и двамата с одеялото. Топлината й му действаше благотворно. Робин изобщо не беше забелязал как трепери от студ. Но Макси излъчваше толкова силна топлина. Тя беше щастие, разбиране и утеха.
— Тъкмо си помислих, че много от твоите абсурдни истории може и да са истински — каза тя. — Наистина ли си делил в Цариград затворническата килия с някакъв китайски моряк?
Той се усмихна леко.
— Самата истина. Ли Кван ме научи на някои бойни техники, които по-късно са ми спасявали неведнъж живота. Комбинацията от нашите способности ни освободи в края на краищата от онази дяволска дупка.
— А разказът ти за отстъплението на Наполеон от Москва?
Робин преглътна конвулсивно и пак се разтрепери, сякаш руският студ още не беше напуснал тялото му.
Макси пак го прегърна.
— Напълно разбираемо е, че тези спомени са мъчителни за теб, но дейността ти е помогнала на твоята родина и сигурно е допринесла за по-ранния край на войната.
— Възможно, въпреки че голяма част от онова, което вършех, беше повече от банално. — Той присви устни. — Един от триумфите на съмнителната ми дейност беше не особено трудно добитата информация, че Бонапарт е планирал нахлуването си в Русия с помощта на книгите по руска география в своята библиотека.
Тя подсвирна едва чуто.
— Информацията може да е била получена лесно, но как си успял да проникнеш в личната библиотека на императора?
— Отговорът няма да ти хареса.
Макси отметна мокрите от пот кичури от челото му. В ъгълчетата на очите му съзря дълбоки бръчици. За пръв път изглеждаше толкова стар, колкото беше.
— Бушувала е война. И ако в тази ситуация убиеш човек, за да успееш да проникнеш някъде, не е много по-различно, отколкото да застреляш войник на бойното поле.
— В случая бе измама, не убийство — възрази той. — В гласа му ясно се долавяше презрение към самия себе си. — Една млада камериерка, простичка и малко дива, но наистина прелестна. Жана ми беше толкова благодарна за вниманието, което й оказвах. Аз се представих за лоялен френски войник, който се възстановява от раните си и много би искал да види къде работи любимият му император. Не бе трудно да я придумам да ми покаже библиотеката. — Пръстите му се впиха болезнено в рамото й. — Мразя да използвам по този начин жени, да извращавам най-дълбоките и естествени отношения между мъж и жена. Но го сторих. Господ да ми е на помощ, наистина го направих.
— Има мъже, които съсипват жени ей така, просто на шега. Ти поне си имал причина — възрази тихо Макси. — Жана можа ли да разбере, че си я използвал?
— Не. Казах й, че моят полк е предислоциран в Австрия и се разделих нежно с нея. Тя… тя плачеше и се молеше богу за здравето ми. Още виждам лицето й пред себе си…
— Жана може да е плакала при раздялата с теб, но те уверявам, че на самочувствието й е подействало много добре да се види желана от мъж като теб.
Робин понечи да отговори, но тя сложи пръст на устните му.
— Не казвай сега, че си я предал. Зная го. Но си й дал и малко щастие, и си се погрижил тя да не загуби гордостта и достойнството си.
— От това, че винаги се стараех да не бъда излишно жесток, постъпките ми не стават по-добри — възрази той беззвучно.
Тя свъси чело и се опита да се постави на негово място.
— За един шпионин неморалното поведение е голямо предимство. Но човек, дълбоко почтен като теб, не може да не се отвращава. Как успя да издържиш толкова време?
Той си пое с мъка и задъхано въздух.
— Като изтласквах от съзнанието си най-лошите си постъпки и се преструвах, че ги е извършил друг. Това се оказа доста време ефикасно. Но след края на войната, когато не бях принуден да преодолявам кризи, осъзнах всичко.
— И тогава дойдоха кошмарите.
— Да.
Тя го галеше нежно по напрегнатия гръб и си спомни как се бе опитала да го научи да се вслушва във вятъра. Отново прозря сложността на неговия характер, но сега вече разбираше, че много от тези противоречия са причинени от дълбока душевна болка. Дори да не е изгубил душата си, очевидно беше, че се приближава все повече към психически крах.
На заранта Робин ще е издигнал отново около себе си стените, които го пазеха от отчаянието, и пак ще се прави на безгрижен. Но онова загърбване на нещата, което му е позволило да преживее, щеше много скоро да го съсипе.