Робин излезе от къщата и се запъти на запад. През гъстите гори не можеше да се язди, но сега и той предпочиташе да се поразтъпче.
Беше се надявал, че спокойствието и интимността на Уолвърхемптън ще излекуват мъката му. Поне донякъде това наистина стана. Вече беше по-як физически и по-рядко сънуваше кошмари. Нямаше място, където да предпочиташе да бъде. Но дори само това сочеше несъмнено, че нещо наистина не е наред. Доскоро Робин най-често се колебаеше само на коя именно активна дейност да се отдаде най-напред.
Сега изпитваше нещо като дълбока меланхолия, по-скоро душевно, отколкото физическо изтощение. С изключение на кратко пребиваване в Ракстън, последните шест месеца беше прекарал времето си в сън, езда, разходки и четене.
Най-енергичните му занимания бяха да противостои на съблазните на млади дами от околността. Двамата братя Андървил бяха желани гости на всички зимни обществени забави. Въпреки че Гайлс притежаваше титлата и по-голямата част от имота, хората смятаха, че той няма да се прежени, тъй че дамите насочваха погледите си най-вече към лорд Робърт. Той имаше приятна външност и тайнствено минало, беше достатъчно богат, пък и шансовете да наследи някой ден титлата не бяха за пренебрегване.
Робин въздъхна дълбоко и метна през рамо вързопчето с храната. Нямаше нищо против да се влюби до уши, но просто не можеше да си представи, че ще се ожени за някое от глупавичките гъсета, с които се запознаваше в домовете на йоркширската аристокрация. Не беше познавал Меги като младо момиче, но беше сигурен, че дори на седемнайсет тя не е могла да бъде толкова ограничена.
Слънцето се беше издигнало високо, денят беше топъл и Робин се зарадва, когато влезе в сенчестата гора. Когато стигна до полянката край потока, самодивският пръстен го накара да се засмее. Градинарят му каза, че такъв пръстен от гъби сигурно е на стотици години. Като дете вярваше, че мястото е омагьосано. Тогава лягаше тук в тревата под някое дърво и се надяваше да зърне фея. Кой знае, може би старото очарование щеше да се върне?
Той свали вързопа, излегна се в тревата под едно дърво, кръстоса ръце под главата и се загледа в листата над себе си.
Направи грешка, изпъждайки от главата си всички мисли, защото много бързо го обзе дълбока безнадеждност. Решително я отпъди. Денем човек може да пропъди демоните, макар да знае, че нощем те се завръщат. Всеки кошмар беше по-мъчителен от предишния и понякога се боеше, че е само въпрос на време кога ще полудее.
Засега беше с ума си. Накара се да мисли за бъдещето. Въпреки великодушието на Гайлс, едва ли беше възможно да прекара в Уолвърхемптън остатъка от живота си.
Би могъл да пътува. Познаваше Европа, както майка лицето на своето дете, но не беше стъпвал в Ориента или в Новия свят.
Само че беше преситен от пътешествия.
Гайлс му предложи парламентарна дейност. Едно контролирано от семейство Андървил парламентарно кресло щеше скоро да се освободи, а това щеше да предостави на Робин трибуна за неговите възгледи по въпроси от обществена важност. Друга възможност беше политическата журналистика, което би отговаряло напълно на неговия темперамент. Журналистите са хъшлашка и непочтителна банда. Сред тях му беше мястото, ако си възвърне хлапащината и непочтителността.
Полянката явно беше загубила предишното си магично въздействие, защото мислите му продължаваха да се въртят, както вече от месеци наред, все така безсмислено в кръг. Не усети в себе си нито инициативност, нито вдъхновение. Слънцето грееше топло, тревата дъхтеше сладко, та беше по-добре да заспи с надеждата, че кошмарите ще изчакат настъпването на нощта.
След обедната жега Макси усети благотворната хладина на леса. Фермерът стори добре, като й посочи този път, когато я качи сутринта за малко на каруцата си. Макси избягваше, доколкото й беше възможно, широките пътища, защото по пътеките самотно странстващ младеж би се хвърлил по-малко в очи. А тази пътека беше толкова изоставена, че от часове не бе срещнала нито човек, нито къща.
Шумът на колела и конски копита я накара да вдигне глава. В далечината към нея се приближаваше каруца, но тя предпочиташе на толкова затънтено място никого да не среща.
Бързо изостави пътеката и се затича пъргаво през храсталака, докато стигна до едно поточе. Каруцата изтрополи зад нея, над главата й чуруликаше птичка.