Нейната майка я беше учила, че в кошмарите трябва да се проникне. За да може Робин да се излекува, трябваше да се внесе светлина в мрака на неговата душа.
Макси потрепери и се усети безкрайно безпомощна. Той имаше нужда от по-силен и по-мъдър човек, но засега тя беше единственото, което той имаше. Ако проникне по-дълбоко в мъченията му, това ще нарани и двамата. Но в името на умственото и душевно здраве на Робин тя трябваше да се опита дори ако той после я презре.
— Разкажи ми всичко, което те измъчва — каза тихо Макси. Той въздъхна дълбоко.
— Мисля, че и без туй казах твърде много.
— Смяташ, че съм прекалено слаба, за да понеса истината? Не съм някоя изнежена английска невинна госпожичка. Вече съм видяла предостатъчно през живота си, за да мога и много неща да разбера.
— Да, но ти си ясна и открита като слънцето. Как би могла да не ме презреш заради стореното от мен? — попита той отчаяно.
„Но аз те обичам.“ Думите избликнаха от най-съкровена дълбочина, бяха толкова силни, че тя просто не можеше да не ги произнесе. Но съумя да се сдържи, защото последното, от което Робин имаше нужда сега, бяха нежелани обяснения в любов.
— Имам слабост към нехранимайковци — каза вместо това, — особено към честни нехранимайковци. Откакто сме на път, ти извърши много добри дела. Спаси Дафид Джонс от вола. Попречи ми да убия Симънс, за което ти бях благодарна още от мига, в който гневът ми се изпари. — Тя го целуна по челото и усети отсечените удари на пулса му. — Разкажи ми какво си правил, Робин. Тежестите стават по-леки, ако ги носиш заедно с друг.
— Станаха толкова много неща — прошепна той. — Безкрайни лъжи. Мои информатори, които след това биваха залавяни и загинаха при ужасни обстоятелства. Френският майор, когото убих, защото беше толкова добър войник, че щеше да брани до последна капка кръв испанската крепост, която бяхме обсадили.
— Но твоите информатори са знаели за рисковете не по-зле от теб. А що се отнася до майора, убийството на човек е наистина нещо ужасно… — Макси се поколеба и заизбира внимателно думите си, — но и обсадата е нещо ужасно, което завършва достатъчно често с кървава баня. Стореното от тебе предотврати ли я?
— След гибелта на техния предводител войската се оттегли без бой от града. Беше спасен следователно животът на мнозина, но това не оправдава погубването на човек, изпълнявал дълга си. Бях го срещал няколко пъти. Беше ми симпатичен…
— О, Робин, Робин — прошепна състрадателно Макси. — Сега разбирам защо ми каза веднъж, че на бойното поле нещата са по-прости. За войниците при определени обстоятелства е по-лесно, защото отговорността е поета от други. Твоята работа е била далеч по-сложна. Достатъчно често е трябвало да избираш между две злини, при това в един свят, в който няма само черно или бяло, а само различни отсенки на сивото. Дванайсет години в такава атмосфера могат да се окажат пряко силите на всеки.
— Да, мен успяха да ме прекършат.
В далечината изкънтя гръмотевица, дъждът забарабани по-силно в стъклата. С чувството, че пристъпва със завързани очи през мочурище и една погрешна стъпка може да я погуби, тя попита все пак:
— Смъртта на този майор най-лошото ли е, в което се обвиняваш?
Той пак се разтрепери.
— Отговори ми, Робин — настояваше Макси с тих, но решителен глас. — Мъките ти само ще се засилят, ако не кажеш всичко.
— Не! — Той се обърна в прегръдката й, опита да се дръпне. Но Макси не му позволи.
— Кажи ми — повтори тя.
— Беше в Прусия — изрече той с мъка. — Притежавах преписа на едно споразумение със сериозни последици за Великобритания.
Макси си помисли за онова, което знаеше за войната.
— Тилзитският мир, сключен тайно от Франция и Русия с надеждата да накарат Великобритания да падне на колене.
Той вдигна глава и я погледна.
— За американка ти се ориентираш великолепно в европейската политика.
— Баща ми се интересуваше от тези неща, тъй че следяхме заедно новините — обясни тя. — Значи наистина си успял да се добереш до съдържанието на тайните клаузи в мирния договор, така ли?
— Да, само няколко часа след като той бе подписан. — Той се усмихна горчиво. — Но в сравнение с възможността да се върна в Англия усилията да се добера до информацията бяха същинска играчка. Французите много скоро разгадаха ходовете ми и ме подгониха. Наложи се да избягам в Копенхаген, затова яздих дни наред в западна посока и използвах какви ли не трикове, за да ги заблудя. Най-сетне реших, че съм им избягал. Конят ми можеше всеки миг да падне от умора, също и аз. Познавах по тези места едно семейство заможни селяни. Те мразеха французите и в миналото вече ми бяха помагали.