Робин си пое дълбоко дъх и продължи:
— Посрещнаха ме като изгубен син. Разказах им, че са ме преследвали, но вече съм сигурен, че съм успял да избягам. Следователно няма никаква опасност. — На шията му една вена започна силно да пулсира. — Пагубна заблуда.
— Французите те намериха?
Той кимна.
— На другата заран господин Вернер ме събуди, защото разбрал, че френски войници претърсват околността. Исках веднага да се махна и тръгнах към конюшнята, но конят ми го нямаше. Тогава ми мина през ума, че още не бях видял най-малкия им син, Вили. Беше на шестнайсет, висок почти колкото мен и като мен рус. За него бях явно нещо като герой. Конят ми го нямаше и ме загложди ужасно подозрение. Изтичах през гората към шосето, за да предотвратя най-лошото. — Робин затвори очи. — Стигнах твърде късно.
Макси изпитваше неговата болка, но трябваше да го принуди да разказва.
— Какво се бе случило?
— Предполагам, че Вили е решил да ги отвлече от фермата. Станах свидетел на това, как той насочи съзнателно към себе си вниманието на група френски кавалеристи. Яздеше моя кон, носеше яке с цвят като моето, а русата му коса се виждаше отдалеч. Щом го зърнаха, французите започнаха преследването. Конят ми беше много добър и момчето щеше може би да им избяга, ако внезапно от противоположната посока не се появиха още кавалеристи. Когато разбра, че е в капан, Вили се насочи към гората, но нямаше достатъчно голямо предимство. Те не му оставиха и възможност да се предаде, а почнаха веднага да стрелят. Беше улучен от поне дузина куршуми.
Треперещ от ужас, Робин зарови глава в рамото на Макси. Тя не зададе други въпроси и почна да го гали като му шепнеше в ухото на майчиния си език всичко, което не можеше да изрази на английски.
След известно време Робин си пое дъх, разтреперан и неуверен.
— Родителите на Вили никога не ме укориха нито с дума. Навярно това беше за мен най-трудно поносимото. Ако не бях потърсил убежище във фермата, Вили нямаше да загине.
— Това може да знае само Бог, Робин. Кой знае, може дните на Вили да са били преброени, могъл е да се спъне на стълбата и да си строши врата дори ако ти не се беше появил. Би могъл и да стане по-късно войник и да загине в битка с французите. Съвсем естествено е да изпитваш болка и разкаяние, но има ли някакъв смисъл от горчивите упреци, които си отправяш? — Тя го погали по челото с огромното желание да поуспокои душевната му болка.
— Винаги съм се опитвал да избирам правилното решение — каза той неутешим. — Но толкова често не знаех кое е правилното.
Макси въздъхна.
— Мисля, че повечето от нас се опитват да правят възможно най-доброто. Само това е в силите ни.
— Най-доброто, което избирах, не беше достатъчно добро.
Неговата нестихваща болка доказваше, че и Макси не е достатъчно добра. Тя си спомни собственото си минало.
— След смъртта на майка ми участвах в траурно тържество на нейното племе. Това много ми помогна.
С надеждата, че ще си спомни достатъчно добре церемонията, за да помогне и на Робин, тя сложи ръце на ушите му и цитира:
— Ако човекът тъжи, той не може да чува. Разбери това и отстрани пречките, за да можеш отново да чуваш.
После тя сложи ръце на очите му.
— В мъката си ти изгуби слънцето и се озова сред мрак. Сега аз ти връщам слънцето.
Когато отдръпна ръце, видя, че той замислено я наблюдава. Тя скръсти ръце на гърдите му и продължи:
— Ти си позволил на душата си да се отдаде на безмерната си скръб, но трябва да надмогнеш тази скръб, иначе и ти ще загинеш, ще умреш. — Тя усещаше как гърдите му се надигат и отпускат под ръцете й.
— В мъката постелята ти е станала корава и нощем не можеш да спиш. Позволи ми да се преборя с твърдостта на постелята ти. — Тя прокара ръце по раменете му, а после и надолу по ръцете му. — Вили е намерил покоя, Робин. Защо не успяваш да го сториш и ти?
Той затвори очи и я привлече силно към себе си. Сърцето му биеше толкова учестено, сякаш искаше да разкъса гърдите, но малко по малко си възвърна нормалния ритъм. Макси го прегръщаше силно и усещаше как нещо сякаш става в него. Още не беше оздравяването, но поне едно начало.
Той я погали по косата и остави ръката си на тила й.
— Как си станала толкова мъдра, Канавиоста?
— По обичайния начин — отговори тя. — Като се учех от грешките си. — Тя сложи глава на рамото му и се усети толкова изтощена, че с мъка не можа да заспи.
— Не зная как и защо, но си мъдра. — Ръката се плъзна нежно по гърба й и се успокои на бедрото й. — Прекалено мъдра, за да допуснеш възможността да се омъжиш за мен.