Констатацията му подейства на умората й като ледено студена вода. Вече напълно будна, тя повтори в себе си думите му, за да се увери, че добре е чула. После седна и го изгледа.
Робин лежеше неподвижно върху възглавниците и я гледаше. Светлината на свещите трептеше върху лицето му, но беше твърде слаба, за да види тя израза му.
— Това предложение ли беше, или изблик на странния ти хумор? — попита тя, разкъсвана между шока, радостта и необуздано плътско желание.
Той вдигна с въздишка очи към тавана.
— По всяка вероятност не мога да се реша да ти направя предложението по всички правила. Ако се оженим, всички предимства ще са на моя страна. Ти ще направиш глупост, ако ме приемеш, а си твърде интелигентна, за да не го признаеш.
Макси не знаеше дали да се смее, да плаче или да се разгневи. Емоциите от тази нощ бяха я накарали да си признае, че обича Робин, въпреки че съвсем не беше сигурна дали го разбира и дали може напълно да му се довери.
С което не искаше да каже, че изобщо му няма доверие. Не се съмняваше нито миг, че поеме ли веднъж задължение, той ще го изпълни докрай. Освен това сега го разбираше много по-добре, отколкото само преди час. Но въпреки всичко…
— Да се омъжа за теб, няма да е лишено от очарование, но не мога да си представя добре съвместния ни живот. Идваме от твърде различни светове. Пък и макар да водех в миналото скитнически живот, това съвсем не значи, че бих искала да остане така и занапред.
— Нито пък аз. Обещавам ти, че ще имаш покрив над главата. — На устните му се появи самоиронична усмивка. — Съвсем не съм толкова безгрижен, колкото изглеждам.
— Робин, погледни ме. — Когато той го направи, Макси добави: — Защо искаш да се ожениш за мен? Досега дума не си продумвал за любов.
Той затвори много бързо очи.
— Мога много неща да ти обещая, Канавиоста. Сигурност, вярност, честните си усилия да те направя щастлива. Но любов? Не мисля, че мога да твърдя със сигурност, че съм способен на това. Ще е по-мъдро да не го обещавам.
Дори при смъртта на баща си Макси не беше изпитала толкова силна болка. Безмилостната откровеност на Робин я накара да изпита желание да изхълца. Но вместо това тя взе ръката му, целуна я и я притисна към бузата си.
— Кажи ми, желаеш ме, защото за разлика от Маги аз съм до теб ли?
— Не. — Той отвори очи, пръстите му стиснаха ръката й.
— Онова, което изпитвам към теб, няма нищо общо с Маги. Имах дълбоки чувства към нея, те и досега са дълбоки. Това няма да се промени, но не те желая като „заместител“ и вместо нея. — Лека усмивка се появи на красивото му лице. — Ти си твърде подчертано самата ти, за да може човек да те сбърка с друга.
Макси не знаеше как да реагира.
— Грижи и вярност са нещо важно, дори необходимо. Но дали са достатъчни?
— Не забравяй страстта. — Той я привлече към себе си върху леглото. — Откакто те срещнах, не съм я забравил нито за миг.
Той я прегърна. Устните им се срещнаха, стори й се, че ще изгори в пламъците на желанието. И преди се бяха прегръщали и целували, но всеки път все някак засенчени от съмнения. Сега беше съвсем различно. Робин се беше сякаш концентрирал изцяло върху нея, само върху нея.
Макси реагира с цялата сила на сладострастното си желание. Емоциите от тази нощ бяха премахнали всички задръжки и чувствата й бяха оголени, също като нейното тяло. Един кратък, лудешки миг нямаше никакви въпроси, само докосвания, нежност и открития. Нямаше значение колко мъчително е било миналото на Робин, колко катастрофално неговото настояще, колко несигурно неговото бъдеще — тя го обичаше.
Изведнъж той се дръпна и зарови лице във възглавниците.
— Страстта е прекалено лесен изход. Мисля, че никой от нас двамата не е в състояние да вземе решение.
От думите му почти й секна дъхът. Ръцете й се впиха в одеялото, докато се опитваше да подреди обърканите си мисли. Защо не си беше потърсила мъж-егоист, който мисли само как да задоволи желанието си?
— Имаш право, Робин — изрече тя най-сетне, като се овладяваше с мъка. — Мигът не е подходящ за решения. Аз трябва да разбера подробности около смъртта на баща си, а и ти трябва да си изясниш много неща.
Той се наведе напред и я целуна леко по челото.
— Ще го направя час по-скоро. Ти поне не ми отказа веднага. — Той уви около пръста си кичур от нейната коса. — Държа се може би като идиот, но мисля, че никога през живота си не съм се чувствал по-щастлив, отколкото през последните няколко дни с теб. Бих искал това пътуване никога да не свърши. Но сега, когато вече зная, че преди то да свърши, няма да има окончателни отговори, бих искал да стигнем час по-скоро в Лондон. Понеже аз…