Пътят им водеше покрай конюшните, но вместо да ги отминат, Робин зави и влезе през една странична врата. Макси го последва притеснена в тъмната конюшня, в която сънени коне цвилеха в боксовете си.
Много внимателно, за да не би конярчетата да спят наблизо и да могат да ги чуят, тя все пак не можа да не изсъска ужасена:
— Какво търсим тук?
— Избираме си възможност за транспорт. — Робин прекоси спокойно целия коридор, като преценяваше конете от двете му страни. Повечето бяха работни добичета, но имаше и няколко ездитни коня.
Когато той изведе един скопен жребец от бокса му, Макси му прегради решително пътя.
— По дяволите, Робин! Не желая да имам нищо общо с конекрадство. Или имаш намерение след няколко километра да го натириш, както направи с коня на Симънс?
Той я заобиколи, върза коня за един стълб, после изтича обратно да вземе още един.
— Не, този път не. Животните ще ни трябват до края на пътуването.
— Робин!
— Не бой се! Написал съм обяснителна бележка. Той извади от джоба си едно сгънато листче и го забоде на стърчащ от гредата пирон.
Без да прочете бележката, Макси изтича подир Робин в помещението за оседлаване.
— Твърдиш, че не си крадец или мошеник — каза тя остро. — Но не си вече и шпионин. Войната свърши. За какъв, по дяволите, се мислиш?
— Няма да имаме никакви неприятности. — Той свали едно седло от куката му на стената. — Познавам собствениците на това имение.
Макси го гледаше, свила юмруци. Цялото й доверие, всяко чувство на близост се бяха изпарили.
— Защо трябва да вярвам на думите ти, Робин?
— Дълбоко съжалявам, че се чувстваш в правото си да ми зададеш този въпрос. — Кожата на скулите му беше изопната и бяла като вар.
Макси си пое дълбоко дъх, за да се овладее, преди да изрече думи, които после да не може да върне.
— Убедена съм, че изминалата нощ бяхме честни един към друг — каза тя най-сетне съвсем тихо. — Но днес е вече друг ден и има още много неща, които не зная за теб.
— Ще ти отговоря на всеки въпрос — каза той сериозно. — Но… но бих предпочел да го отложа.
На Макси й идеше да заридае от разочарование. Беше наистина твърде възможно той да познава хората от имението, но можеше също тъй да си представи, че е готов да извърши при необходимост и малка кражба. Ако човек е убивал, отвличал и мамил, открадването на два коня може да му изглежда нещо твърде невинно.
Робин опря седлото на хълбока си и я погали със свободната ръка леко по бузата.
— Още ли не можеш да ми имаш малко доверие, Канавиоста?
Когато й говореше така, не й оставаше друг избор.
— С когото тръгнеш, такъв ставаш — въздъхна тя примирено. — Но не бива да отлагаш прекалено дълго обясненията си.
— Разбирам. Но това пътуване беше за мен нещо съвсем особено. Открих не само теб, но в известен смисъл и самия себе си. Още не съм напълно в състояние да се справя с този факт.
Макси му подари лека, крива, но искрена усмивка.
— Гордееш ли се с това, че можеш да ме превръщаш буквално в някакво трепкащо желе, или това е неизбежно, защото въздействаш по същия начин на всички жени?
— Надценяваш чара ми. — Той се наведе през седлото и бързо я целуна. — Радвам се все пак, че му се поддаваш. Това поддържа поне донякъде силовото равновесие между нас.
Докато той тичаше към конете, тя извика след него:
— Това пък сега какво значи? Та ти можеше още от първия миг да ме въртиш на малкото си пръстче.
Той оседла първия кон и се върна при нея.
— Но пък ти си сигурна, че съм готов да пълзя по ръце и колене върху жарава, стига ти да ме помолиш.
— Не би ли пожелал поне веднъж да разбереш дали бих имала достатъчно основания за подобно изискване?
Той се засмя.
— Ама разбира се, освен това бих си обул противопожарния панталон. И все пак готов съм да го сторя, ако ме помолиш.
Тя го погледна и се усети обзета от странно, спиращо дъха, лекомислено настроение. Той или беше самата честност или най-големият лъжец на света. В края на краищата може да беше и луд — не биваше да пропуска и тази възможност. Почти примирена, тя си избра седло, най-вехтото и най-мизерното, и оседла втория кон.
Робин излезе пръв от конюшнята и двамата поведоха конете към малка порта в задната стена на оградата. Макси се втренчи подчертано във върховете на ботушите си, докато той се мъчеше с ключалката на портичката. Вече отвън, той я заключи отново. После яхнаха конете и препуснаха на юг.
— Възможно ли е изобщо да пристигнем в Лондон още днес? — попита Макси, когато след известно време отново се почувства по-сигурна.