Беше ясно, че куп въпроси пареха Хаслип по езика. Как например е успял негово високоблагородие да прескочи високата стена, обграждаща имението, защо не е предупредил никого тук и защо са му били нужни два коня. Но си прехапа устната.
— Разбира се, милорд, веднага ще ви донеса ключовете.
Гайлс изчака управителят да им отключи и веднага го освободи. След това двамата с Дездемона се заловиха да претърсват цялата сграда. Срещнаха се пак в кухнята.
— Сигурна съм, че са били тук — заяви Дездемона, след като провери килера, шкафчетата със съдове и цинковата вана, по която още се виждаха няколко капки вода. Тя вдигна срещу светлината наскоро измита кристална чаша. — Както гледам, приготвили са си чудесна вечеря и са я сервирали по всички правила.
— Робин винаги е държал на стила — отбеляза Гайлс. — Прегледах скриновете — продължи той. — Като се вземе предвид спалното бельо, което е било използвано, а после внимателно сгънато, може да се заключи, че са спали в различни легла. Може всичките ни опасения да са били напразни.
— Това ще установяваме тепърва — възрази хапливо Дездемона. Въпреки това трябваше да приеме в себе си възможността една двойка да пътува заедно, без мъжът да нападне жената. Само преди един ден щеше да е може би на друго мнение, но съвместното пътуване с Гайлс я бе поучило, че възрастен мъж не реагира непременно като разгорещен младок. Може и лорд Робърт да е предложил на Максима от чист алтруизъм да я придружи.
Дори да не е имало непристойно поведение, въпросите за благопристойност и репутация си оставаха открити.
— Щом са потеглили на коне, могат да стигнат още тази вечер в Лондон.
— Да. — Маркизът я погледна с окуражаваща усмивка. — След ден или два цялата тази бъркотия ще се изясни.
Докато напускаше първа къщата, Дездемона си помисли, че проблемът Максима скоро ще бъде решен, но проблемът маркиз още далеч не беше избистрен. Беше предизвикателство, което й допадаше.
20
След дълъг ден на седлото Лондон така силно напрегна сетивата на Макси, че в спомените й Бостън й се струваше вече уютно пазарно — гнездо. Тя следваше капнала коня на Робин през здрачните улици и имаше едно единствено желание: най-сетне да стигнат целта.
Установи шокирана, че Робин спря коня си пред една от най-великолепните градски вили.
— Тук ли? — попита тя смутено.
Той слезе с окуражаваща усмивка от коня.
— Да, тук е. Чукчето на вратата е вдигнато нагоре, следователно приятелите ми са си у дома.
— В този ни вид най-много да ни подадат нещо на кухненската врата. Наистина не допускам, че ще бъдем поканени в салона — измърмори Макси, след като се смъкна уморено от коня.
— Не бой се — ухили се Робин. — Виждали са ме вече и в по-окаяно състояние.
Докато стоеше на паважа, вдигнала глава към елегантната фасада, Макси се виждаше като някоя мърлява провинциалистка. Но гордостта й се притече на помощ. Много ли я засяга какво ще си помисли за нея някаква двойка превзети английски аристократи? Щом Робин смята за уместно да я доведе тук, тя няма да подвива опашка като бито куче.
Макси държеше конете, докато Робин потропа с чукчето на вратата. Почти в същия миг слуга с ливрея и перука я отвори. Той ги изгледа много бавно и пренебрежително, сякаш някой беше стоварил кош развалена риба пред неговата врата.
Преди мъжът да успее да отвори уста, Робин изрече почти заповеднически:
— Викнете някой да се погрижи за конете. — Беше си сложил пак нова маска, този път на арогантен аристократ.
Слугата понечи да каже нещо, но всяко възражение се оказа пресечено от високомерния поглед на посетителя. Миг по-късно се появи домоуправителят, а слугата се унизи дотам, че поведе лично конете към конюшнята.
Въпреки решението си да не се изненадва от нищо, Макси с мъка се овладя, когато пристъпи в мраморното преддверие, толкова обширно, че сигурно можеше да смести конен полк. Под сводест таван стълбата водеше два етажа нагоре, а статуите, издигнати в нишите върху малки постаменти, изглеждаха като донесени от гръцки храмове.
Макси не беше свикнала с господарски къщи, но тази тук наистина правеше впечатление на истински дворец. Не би се учудила, ако се окажеше, че е Карлтън хаус, а принц-регентът обитава апартаментите на горните етажи.
За разлика от нея Робин се държеше толкова непринудено, сякаш цялото това великолепие беше негово.
— Херцогинята вкъщи ли си е? — попита той домоуправителя.
— Нейно високоблагородие не приема — отвърна мъжът, когото Робин не беше успял да смути толкова лесно, колкото слугата.
— Не съм ви питал за това — поправи го Робин тихо и точно със закана в гласа. — Херцогинята ще ме приеме. Кажете й, че лорд Робърт е тук.