— Все още ли те боли, Робин? — попита тя тихо. — Сега, когато се запознах с нея, разбирам защо е толкова трудно да я забрави човек.
— Болката ми остана в миналото. — Той я погледна много настойчиво в очите. — Сега мисля само за бъдещето.
Сега дойде ред на Маги да се загледа в градината. Четиримата се движеха сякаш със стъпките на някакъв емоционален менует. Един от тях научаваше нещо и го споделяше, после се разделяха и поемаха чутото в себе си, преди да се приближат отново един към друг. Следваше нов миг на откритие и ново отдалечаване. Но с всяко приближаване един към друг си ставаха малко по-близки.
Беше може би необходимо да се приближават с малки стъпки към опознаването на другия и на самите себе си. Макси очевидно още не беше в състояние да се замисли върху последната забележка на Робин. Твърде много събития й се струпаха отведнъж.
Тя се обърна така, че да вижда отражението си във вратата към терасата. В скромната рокля и с елегантната фризура изглеждаше почти като благородна лейди от Бостън. Тя се усмихна.
— Мръсна и чорлава, значи?
— Не твърдя, че беше възможно най-поетичният комплимент, но пък беше на място. Първото… — Робин се разсмя тихичко, — или по-точно второто нещо, което ми направи впечатление в теб, след като ме нападна в Уолвърхемптън, беше твоята красота.
— Не съм те нападала — протестира тя ужасена. — Просто се спънах. А пък ти да не беше дебнал там като змията в рая…
Той си допи ухилен кафето и остави чашата на масата до вратата към терасата.
— За човек, който се е страхувал от лондонското общество, си смайващо оперена.
Тя вдигна вежди.
— Не искаш, надявам се, да ме убедиш, че във висшето общество всички са като твоята Маги и нейния съпруг.
— Те биха били винаги и навсякъде едно изключение — съгласи се Робин. — Но обществото е все пак сбор от индивиди. Лондон е разнообразен. Човек може да намери достъп в един симпатичен кръг и изобщо да не се интересува от останалите.
— Моят опит с обществото не е бил всякога толкова положителен. — Макси си даде сметка, че в гласа й звучи лека горчивина. Помисли си дали не е по-добре да смени темата, но после се отказа. Беше време за още една стъпка в техния менует. — Въпреки че Американските съединени щати са република, немалко хора се заплесват по аристокрацията. Като син на лорд баща ми беше добре дошъл в много от тъй наречените „най-добри семейства“. Смятаха го, разбира се, за ексцентричен, защото беше пътуващ книжар и нямаше пари. Въпреки това, когато прекарвахме зимата в Бостън, ни канеха два или три пъти седмично на обед. Свещеници, професори, богати търговци — всички приемаха като добре дошъл достопочтения Максимус Колинс.
И Макси си допи кафето, остави чашката и пак се загледа в градината.
— Една вечер чух случайно разговора на нашата домакиня с нейна приятелка. Разбрах, че баща ми не се отзовава на покана, ако аз не мога да го придружа. Госпожа Лодж приемала това условие, за да може да се радва на чара и произхода на уважаемия господин Колинс, но ако онова малко метисче си позволи да дава аванси на мъжете, била готова да сложи веднъж завинаги край на това познанство. Понеже известни принципи трябвало да бъдат спазвани, нали така. Тя трудно можела да проумее как джентълмен като господин Колинс е могъл да се ожени за дивачка, тъй де, но мъжете са открай време жертви на своята похот.
Макси хвърли скришом поглед към Робин.
— Освен това нали всички знаем колко сладострастни са онези дивачки.
Робин потисна ругатня.
— Ако опитът ти е такъв, лошото ти мнение за обществото едва ли може да изненадва. — Той сложи ръка на рамото й. Приятната топлина на това докосване помогна на Макси да отхвърли твърдението му с високомерно свиване на рамене.
— Ех, не всички бяха такива. В някои домове не ме приемаха само като досадно приложение. Никога не казах на татко за чутия разговор. Макс много харесваше тези вечери. Нямаше да е хубаво да му ги отнемам.
Натискът на ръката на Робин се засили.
— Тази госпожа Лодж трябва да е била някоя лицемерка, но нейната неприязън може да е била предизвикана и от обичайната завист на някои застаряващи дами към млади и привлекателни жени.
Тя присви устни.
— Наистина ли го мислиш?
— Много се съмнявам госпожите в Бостън да са по-различни от тези в Лондон. Като оставиш настрана расовите предразсъдъци, ще получиш точно онова, което всяка завистлива матрона може да избълва за хубаво и младо момиче.
— Сигурно имаш право. Госпожа Лодж имаше три дъщери с някак разплути лица и изобщо без талия. — Макси се засмя високомерно — неочаквано бе успяла да освободи съзнанието си от случка, която я измъчваше тайничко от години. — Защо виждаме винаги само треската в окото на другия, но не и гредата в собственото си око?