Выбрать главу

— Леля Дездемона не е „по-възрастна“ — отсече категорично Макси.

— Много благодаря — измърмори „не по-възрастната“ леля с чувството, че ситуацията явно излиза от контрол. Впрочем наистина ли е извън контрола?

— Просто се изразих образно — усмихна се Гайлс нежно на Дездемона. — Бъдете уверени, че съм успял да забележа — наистина не е възрастна. Мис Колинс, тъй като ми се струва, че на дневен ред е една пълна бъркотия, ще позволите ли да ви се представя. Аз съм Уолвърхемптън, по-големият брат на вашия безотговорен спътник.

— О, да — каза замислено Макси, — същият, който, ако не дай боже, умре, неминуемо ще остави на Робин благородническата си титла.

Гайлс премисли шокиран онова, което току-що бе чул. После кимна.

— Точно така е.

— Мисля, че трябва първо всички да седнем и да си изпием кафето — предложи Дездемона, като се овладяваше с мъка, и позвъни да донесат още чаши.

Максима седна срещу леля си.

— Защо си се притеснявала за мен, лельо Дездемона? Да не би чичо Клитъс да ти е писал?

— Пристигнах в Чанлей малко след твоето бягство. Клитъс и Олтиа предположиха, че си ги напуснала внезапно и сигурно разполагаш с много малко пари. От това следваше, че не е изключено да си решила да стигнеш до Лондон пеша.

Донесоха чашите и Дездемона наля на новодошлите кафе. После продължи:

— Млада жена, пожелала да пътешества сама в чужда страна, пълна с нехранимайковци, измамници и господ знае какви ли не още разбойници… разбира се, че се тревожех. Затова реших да се опитам да те настигна.

— Много мило от твоя страна, но си могла да си спестиш усилията. — Големите кафяви очи на Макси изразиха леко учудване, че някой може да е толкова загрижен за нея. — Беше приятно, много интересно пътуване, по време на което не се случи нищо достойно за отбелязване.

Лорд Робърт за малко не се задави с кафето. Максима му хвърли унищожителен поглед. Нейният спътник придаде тутакси невероятно невинен израз на лицето си и се обърна към брат си.

— Ами ти какво общо имаш, Гайлс?

— Лейди Рос получи сведение, че племенницата й е била отвлечена насила от моя брат-женкар — гласеше отговорът.

Лорд Робърт вдигна високо вежди.

— Аз — женкар, Гайлс? След месеците безукорно поведение в Йоркшир, мислиш ли, че наистина го заслужавам?

— Това чух от селяните — обясни Дездемона с подчертано присвити устни. — Затова потеглих към Уолвърхемптън с цел да поразпитам.

— Лейди Рос не предава нещата съвсем точно — заяви весело маркизът. — Защото нахлу в кабинета ми като богиня на отмъщението, запокити чадъра си срещу мен и те обвини в твое отсъствие във всички възможни грехове и в нравствена поквара, заплаши ме с цялата строгост на закона и изхвърча навън.

Под любопитните погледи на своята племенница и на лорд Робърт Дездемона се изчерви и хвърли на маркиза укоризнен поглед. Ех, да наистина беше през споменатия ден малко невъздържана, но беше и много некоректно от негова страна да го казва тъкмо сега.

— Женкар и нравствено покварен? — Лорд Робърт погледна съчувствено домакинята. — След като сте го чула, наистина не ви е оставал друг избор, освен да се опитате да изтръгнете клетата си племенница от ноктите ми.

Това обяснение му спечели многозначителното изсумтяване на Максима.

— Опасенията ти са били разбираеми, но и абсолютно излишни, скъпа лельо. Лорд Робърт настоя да ме придружи единствено и само, за да имам сигурна закрила. — В гласа й се долавяше достатъчно ясно справедливо възмущение. — И той като тебе реши, че съм напълно неспособна да стигна сама жива и здрава в Лондон.

Лорд Робърт й се усмихваше с неприкрита нежност.

— Погрешното ми мнение беше много скоро опровергано, нали Макси?

— Макси ли? — възкликна неволно Дездемона. — Какво ужасно умалително!

На племенницата обаче й настръхна перушината.

— Така ме наричаше татко, лельо Дездемона, и много ми харесва.

— А мен баща ти ме наричаше Дици, което също не ми допадаше твърде — изрече хладно Дездемона.

— Дици ли? — попита любопитно Уолвърхемптън.

— Е, щом ти харесва да те наричат Макси, ще се опитам и аз да свикна — продължи невъзмутимо Дездемона. — Тя се любуваше на крехката фигурка на племенницата си. — Но може би трябва да престанеш да ме наричаш лельо. Разликата ни е само няколко години, пък и не се доказах май особено добре като леля. По-добре ще е, мисля, да се опитаме да станем приятелки.

Макси се усмихна плахо.

— На мен много ще ми хареса.

Дездемона отпи глътка кафе и дълбоко въздъхна.