— Въпросът е наистина деликатен и навярно много „лелински“, но бях загрижена за добрата ти репутация. — Тя хвърли поглед към лорд Робърт. — В Америка е навярно по-различно, но ти сигурно си даваш сметка какво е благопристойно в Англия и какво не? — Много се надяваше да не и се наложи да се изрази по-ясно.
— Ако имаш предвид онова, което предполагам, че имаш предвид — отговори Макси с благонравната хладина, която би направила чест на някой пансион за благородни девици, — уверявам те, че лорд Робърт се държа като съвършен джентълмен. — Ефектът от твърдението й се оказа все пак неособено голям, когато тя добави съвсем тихичко: — За разлика от мен.
Убедена, че не е чула добре, Дездемона впери поглед в племенницата си. Гайлс, до когото момичето седеше съвсем близо, се забори с внезапен пристъп на кашлица.
— Къде си се настанила? — попита Дездемона, осъзнала мъдро, че ще е по-добре да смени темата. — Много ще се радвам, ако дойдеш да живееш при мен.
— Много мило от твоя страна, но ние живеем в Кандовър хаус. Херцогът и херцогинята са много гостоприемни.
Маркизът подскочи и стана изненадан.
— Живеете при Кандовър и съпругата му?
— Да — отговори лорд Робърт с леко предизвикателство в гласа. — И защо не?
— Е да, защо не? — измърмори Гайлс.
Дездемона си обеща да попита по-късно Гайлс за скритите основания на този диалог.
— Заради Олтиа ли напусна така внезапно Чанлей? — попита тя племенницата си. — Олтиа никога не е търпяла някой да й противоречи.
Макси се поколеба.
— Това беше една от причините — отговори най-сетне. — Но исках, преди да се завърна в Америка, да се видя и с теб.
— Искаш да напуснеш Англия? — Колкото и да е странно, но Дездемона изобщо не беше помисляла за такава възможност.
Тайнствен израз се появи в кафявите очи на момичето.
— Плановете ми са все още малко несигурни.
От една страна, възможността Макси да се върне в Америка беше наистина чудесна. Ако се е стигнало по някакъв начин до интимност, няма да има скандални последици. Е да, помисли си Дездемона с подновено съмнение, но други последици по всяка вероятност едва ли могат да бъдат предотвратени.
Макси остави чашата си на масата, наведе се напред и скръсти здраво ръце в скута.
— Моля те, Дездемона, ако нямаш нищо против, би ли могла… би ли могла да ми разкажеш за срещите си с Макс, преди той да умре?
Като видя сериозния израз на лицето на племенницата си, Дездемона подозря, че това ще да е била истинската причина за пътуването й до Лондон. Макс много обичаше дъщеря си и явно е било взаимно. Тя сигурно ужасно се измъчва, задето баща й е починал сам и толкова далеч от нея.
— Разбира се, че нямам нищо против да ти говоря за него — каза тя и се отпусна с тъжна усмивка на облегалката на канапето. — Толкова се радвах да видя отново Макс. Когато замина за Америка, бях още дете, но той ми пишеше чудесни писма. — Тя се усмихна. — Да не забравя — мога да ти върна златния му часовник. Намерили са го у един убит пладнешки разбойник.
Думите й предизвикаха оживени обяснения и от двете страни. След като случилото се бе подробно обсъдено, маркизът стана.
— Сигурен съм, че двете дами трябва да си разкажат още много неща. Ако нямаш нищо против, Робин, можеш да предоставиш на госпожица Колинс каретата си. Аз с удоволствие ще те откарам, където пожелаеш.
Робин хвърли бърз поглед към Макси. Тя кимна. След продължително сбогуване двамата мъже напуснаха дома и се качиха в каретата на Гайлс.
— Та къде искаш да отидеш сега? — попита Гайлс брат си.
— Откарай ме в Уайтхол, ако обичаш. Следобедът ми е свободен, та с удоволствие ще посетя някои стари колеги. — Робин се облегна на възглавниците и се усмихна на брат си. — Както гледам, лейди Рос май доста те е изтормозила.
— Не повече отколкото нейната племенница теб. Тъй като нейна милост заплаши всички Андървиловци без изключение, реших да ви открия преди нея, с надеждата да предотвратя някой скандал или дори твоето арестуване. — Гайлс сложи шапката си на седалката. — Онзи Симънс успя ли все пак да ви спипа?
Робин смръщи чело.
— Да, в Маркет Харбъроу. Но ти откъде знаеш за него?
— Ами аз прибрах това момче недалеч от Блит. То лекуваше раните си и бълваше гняв и жажда за мъст срещу жълтокосия нахакан префърцунен хлапак, който го бил докопал изотзад.
— Естествено, че го нападнах изотзад, та момчето е все пак два пъти по-едро от мен — отвърна Робин с необорима логика. — Джентълменски борби могат да се окажат опасен лукс — поне това успях да науча с течение на времето.
— Предполагам, че това е момчето, което лорд Колингууд е пратил по дирите на госпожица Колинс, нали?