Почукването на външната врата изкънтя в цялата къща. Маркизът беше дошъл. Дездемона изправи примирено рамене и застана в цял ръст. За нещастие това подчерта онази част от анатомията й, която си беше и без туй достатъчно изпъкнала. Но единственият й шанс да преживее тази вечер, беше да се преструва, че е доволна от своята външност.
Гайлс я чакаше в подножието на стълбата. Когато Дездемона заслиза, той я зяпна не само мълчаливо, но и слисано.
Отново несигурна, тя спря и се вкопчи в перилата. Тя е дърта гъска, наконтена като младо кокошле, беше се направила за смях. Ръцете й посегнаха към шала, обгръщащ раменете й, понечиха да го загърнат плътно около врата.
Маркизът преодоля с два скока разстоянието между тях, хвана й ръката, попречи й да завърши загръщането.
— Моля те да извиниш смайването ми, Дездемона. Знаех колко си хубава, но днес направо ми спираш дъха. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна.
Дездемона издиша въздуха, който неволно беше задържала. В искреното възхищение на Гайлс не можеше да се съмнява. Но още по-хубаво беше, че изобщо не се усети докачена от нежността в погледа му. Чувстваше се… напълно доволна от себе си.
Тя се усмихна на маркиза и го хвана под ръка.
— Да тръгваме ли? — Надяваше се да прекара една много приятна вечер.
Когато Макси и Робин слязоха по стълбата, първите гости вече бяха дошли. На вратата на малкия салон ги пресрещна Марго. Вътре шест или осем души си приказваха с непринудеността на стари приятели.
— Изглеждате очарователно, Макси — каза тя и се усмихна леко на Робин. — Слава богу, че Рейф предпочита русокосите. Бих искала да ви представя на другите гости. — За съжаление добави: — Бъдете смела! Повечето хора в този салон имат също като вас твърде необичайно минало.
Преди да успеят да направят още крачка, влязоха висок рус мъж и стройна кестенява жена с ненатрапчива хубост. Мъжът протегна ръце и каза широко усмихнат:
— Съжалявам, Робин, че сме се разминали днес следобед в Уайтхол. — Когато двамата си стиснаха ръце, мъжът изгледа замислено Робин. — Изглеждаш много по-добре, отколкото последния път в Париж.
Робин привлече усмихнат Макси към себе си.
— Максима, искам да ти представя Люсиен Феърчайлд, граф Стратмор. Люсиен, това е госпожица Максима Колинс. Люсиен, дамата е навярно твоята съпруга, която за съжаление не познавам.
— Така е — усмихна се младата жена — аз съм Кит Феърчайлд. Радвам се да се запозная с вас, мис Колинс.
Името Люсиен събуди спомен. След като отговори на поздрава на графинята, Макси попита:
— Вие не сте ли братовчедът на Робин от министерството на външните работи?
— Втори братовчед, — усмихна се граф Стратмор.
— В някои подробности Люс е бил винаги по-добър от мен — отбеляза Робин.
Значи това е човекът, придумал Робин да стане шпионин. Не изглеждаше никак опасен, но нали и Робин не правеше такова впечатление.
— Вие сте далечен братовчед, но си приличате с Робин повече, отколкото той с брат си.
— Да бяха коне, техните качества биха оправдали разходите по отглеждането, не сте ли съгласна? — констатира Кит най-сериозно, но очите й се смееха.
Макси реши, че съпругата на Люсиен й харесва. Само след няколко минути двете вече се наричаха по име. Доволна, че не е необходимо да продължи да отделя специално внимание на американската си гостенка, Марго отиде при другите.
Нова двойка се присъедини към нейната групичка. Робин млъкна насред изречението. Макси никога не го беше виждала толкова слисан. Той сякаш събра сили, за да протегне ръка на новодошлия.
— При последната ни среща вие се наричахте Ники и на пазара за коне край Виена измамихте един австрийски лейтенант.
— Той си заслужаваше да го преметне човек — отвърна красивият тъмнокос мъж, докато двамата си стискаха ръце. — Да, но пъструшкото, който продадох на вас, си го биваше, нали?
— Великолепен беше. И много издръжлив — добре дошло за упорит характер като моя. — Робин поклати глава. — През цялото време, докато разменяхме новини, за миг не бих подозрял, че може да сте друго освен джамбазин. Но понеже сте тук, предполагам, че сте лорд Абърдеър, подозрителният цигански барон.
Абърдеър се ухили.
— Не се самообвинявайте, ако не сте разбрал, че съм нещо повече от онова, за което се представям. Не всеки, който се заплиташе в мрежите на Люсиен, беше негов съученик.
— Причината не бе в липсата на усилия — отбеляза Стратмор. Всички се засмяха. Мъжете размениха новини и Кит Феърчайлд се зае с представянето.
— Макси, това е Клер Дейвис, херцогиня Абърдеър.