Джон Чийвър
Ангелът на моста
Може би сте виждали как майка ми танцува на ледената площадка в центъра Рокфелер. Тя е на седемдесет и осем години, но е извънредно подвижна. Облечена е в червен кадифен костюм с къса поличка. Трикото и има цвета на кожата, носи очила и бялата й коса е превързана с червена панделка. Танцува с един от учителите по кънки. Не знам защо, но това, че тя танцува на леда, ми е наистина крайно неприятно. През зимните месеци, когато мога, аз избягвам този квартал и никога не обядвам в ресторантите близо до пързалката. Веднъж минавах оттам и някакъв непознат ме хвана за ръката и посочи майка ми с думите: „Вижте онази смахната стара жена.“ Почувствах се много неловко. Сигурно трябва да съм благодарен, че тя се забавлява и не ми е в тежест, но искрено желая да намери някое не така очебийно развлечение. Винаги когато видя изискани стари дами да нареждат хризантеми или да сипват чай, аз си спомням как майка ми, облечена като млада гардеробиерка, се върти върху леда с платен партньор в самия център на третия най-голям град в света.
Майка ми се научи на фигурно пързаляне в Сейнт Ботълфс, родното ни селце в Нова Англия, и за нея танцът е израз на привързаността и към миналото. Колкото по̀ остарява, толкова повече мечтае за изчезващия провинциален свят на своята младост. Както сами се досещате, тя е дръзка жена, но няма вкус към промените. Едно лято уредих да отиде със самолет в Толедо, на гости при наши приятели. Закарах я с колата до летището в Нюарк. Тя, изглежда, се смути от чакалнята с нейните ярко осветени реклами, сводест таван, трогателни и болезнени сцени на раздяла, разигравани при шумния съпровод на едно безконечно танго. Тук тя не намираше нищо интересно и красиво и в сравнение с железопътната гара в Сейнт Ботълфс това наистина беше странен фон за сбогуване. Полетът закъсня цял час и ние седяхме в чакалнята. Мама изглеждаше уморена и стара. След половин час у нея видимо се появи затруднение в дишането. Тя разпери ръка отпред на гърдите си и започна мъчително да се дави. Лицето й почервеня и стана на петна. Правех се, че не забелязвам. Когато обявиха полета, тя се изправи и извика:
— Искам да си вървя вкъщи! Ако трябва да умра внезапно, защо е нужно това да стане в летяща машина!
Върнах билета, откарах я обратно в апартамента и никога на никого не споменах за пристъпа й. Но от нейния капризен или неврастеничен страх да не умре при самолетна катастрофа неочаквано разбрах, че с годините на пътя й все повече се изпречват невидими скали и дебнещи лъвове. Разбрах колко странни са пътеките, избирани от майка ми в един свят, който сякаш променяше своите очертания и ставаше все по-непонятен за нея.
В годините, които описвам, аз самият летях твърде много. Имах работа в Рим, Ню Йорк, Сан Франциско и Лос Анджелис, така че ми се налагаше да пътувам поне веднъж в месеца между тия градове. Аз обичах да летя. Обичах огненото небе на голяма височина. Обичах всички полети на изток, когато следиш през илюминаторите как краят на нощта пълзи над континента и когато по твоя часовник в Калифорния е четири часът, домакините в Гардън Сити вече мият чиниите след вечеря, а стюардесата минава за втори път с напитките. В края на полета въздухът е спарен. Чувстваш се уморен. Златната нишка на тапицерията на креслото започва да дращи бузата ти, за миг изпитваш самота и детско усещане за отчужденост. Намират се, разбира се, и приятни, и скучни събеседници, но в повечето случаи делата, които са ни отвели на такива шеметни висоти, са скромни и земни. Например онази баба, която прелита над Северния полюс, носи на сестра си в Париж буркан с телешка пача, а съседът й продава стелки за обуща от естествена кожа. В една мрачна нощ пътувахме на запад — току-що бяхме преминали над Скалистите планини, но все още оставаше час до Лос Анджелис; не бяхме почнали да слизаме и се намирахме на такава височина, че чувството ни за къщите, градовете и хората под нас бе изчезнало — аз видях редица едва забележими светлини като ония, които трепкат по крайбрежията. Но в тази част на страната нямаше бряг и аз осъзнавах, че никога няма да узная дали краят на пустинята, някаква илюзия или планина са причинили редицата от светлини, но те изглеждаха при тази скорост и височина като поява на нов свят, деликатен намек за собствената ми преходност, за възрастта ми, за неумението ми да разбирам някои неща, които често виждам. Чувството беше приятно, напълно освободено от всякакво съжаление, сякаш ненадейно бях застигнал сам себе си по средата на пътя, чиито далечни очертания може би някога синовете ми щяха да проумеят.
Ще повторя, че обичах да летя и нямах тревогите на майка ми. По-големият ми брат, нейният любимец, щеше да наследи решимостта й, упоритостта й, сребърния сервиз за маса и някои от нейните чудатости. Една вечер брат ми, не бях го виждал повече от година, се обади и поиска да го поканя на вечеря. Поканих го с удоволствие. Живеем на единайсетия етаж. В седем и половина той ми телефонира от входа и ме помоли да сляза долу. Помислих, че иска да ми каже нещо насаме, но когато се срещнахме във фоайето, влезе с мене в асансьора и тръгнахме нагоре. Още със затварянето на вратите у него се появиха същите признаци на страх, които бях забелязал у майка си. По челото му изби пот и той задиша тежко като бегач.