— Какво ти става? — попитах аз.
— Страхувам се от асансьори — отвърна той окаяно.
— Но от какво точно се страхуваш?
— Страх ме е да не би сградата да се срути.
Разсмях се, и то жестоко. Всичко ми се струваше ужасно смешно. Представях си как вижда сградите на Ню Йорк да се блъскат една в друга като кегли, преди да рухнат на земята. В чувствата помежду ни винаги е имало следа от ревност. Смътно се догаждах, че той печели повече, че има всичко в по-голямо изобилие от мене, и все пак да го видя унижен, смазан — това ме натъжаваше и в същото време въпреки желанието ми чувствах, че съм взел изумителна преднина в съревнованието за отличия в живота — смисълът на нашите отношения. Той беше най-големият, любимецът, но като гледах терзанията му в асансьора, разбрах, че е просто моят беден стар брат, завладян от тревогите си. Той спря в хола да възстанови самообладанието си. Обясни ми, че страда от тази фобия вече повече от година. Каза, че ходел на психиатър, но не виждах това да му е помогнало. Излязъл веднъж от асансьора, вече му нямаше нищо, но видях, че стои далече от прозорците. Дойде време да си тръгва и аз с любопитство го изпратих до коридора. Когато асансьорът спря на нашия етаж, той се обърна към мене и каза: „Май че ще трябва да сляза по стълбите.“ Заведох го до стълбите и бавно заслизахме единайсетте етажа. Казахме си сбогом във фоайето и аз се качих горе с асансьора. Споделих с жена си страховете на брат ми, че сградата можела да се срути върху него. И на нея това й се стори странно и тъжно. Но на мен ми беше и ужасно смешно.
Затова пък никак не ми беше смешно, когато след месец фирмата, където работеше брат ми, се премести на петдесет и втория етаж в една нова сграда и той трябваше да си подаде оставката. Не знам какви причини е изложил, но бе принуден да чака цели шест месеца, докато си намери нова служба някъде на третия етаж. Веднъж в дрезгавината на зимна привечер го зърнах на ъгъла на Медисън Авеню и Петдесет и девета улица да чака смяната на светлините. Видя ми се интелигентен, културен и добре облечен човек и се чудех колко ли от хората пресичат улицата като него — сред куп нелепи кошмари, при които тя се превръща в буен поток и на кормилото на приближаващото такси стои ангелът на смъртта.
На земята брат ми се чувстваше добре. Един уикенд жена ми, аз и децата прекарахме в къщата му в Ню Джърси и той ми се видя здрав и бодър. Не го попитах за фобията му. Върнахме се обратно в Ню Йорк в неделя следобед. Близо до моста Джордж Вашингтон видях, че над града се разразява буря. В момента, когато стъпихме на моста, силен вятър блъсна колата и аз едва не изпуснах кормилото. Стори ми се, че огромната желязна конструкция се залюля. На половината мост помислих, че пътят под мен започна да потъва. Нямаше видими белези на срутване, но бях убеден, че всеки миг мостът ще се прекърши на две и ще изхвърли дългите редици на неделния трафик в черната вода под нас. Въображаемата катастрофа бе ужасяваща. Краката ми отмаляха и не бях сигурен дали, ако се наложи, ще мога да спра колата. После ми стана трудно да дишам. Давех се и поемах малко въздух само с отворена уста. Повиши ми се кръвното налягане и започна да ми притъмнява пред очите. Забелязал съм, че страхът си има свой ритъм — достигне ли кулминацията, тялото, а може би и духът започват да се бранят, като се уповават на някакъв нов, свеж източник на сила. Щом преминахме средата на моста, болката и ужасът намаляха. Жена ми и децата се любуваха на бурята и, изглежда, не бяха забелязали спазмата ми. От една страна, се страхувах, че мостът може да се сгромоляса, а от друга, че може да забележат паниката ми.
Мъчех се да открия някое събитие през изминалите дни, което да е предизвикало нелепия ми страх, че една буря може да помете моста Джордж Вашингтон, но уикендът бе минал приятно и дори крайно придирчивото ми търсене не можа да открие причина за болезнена нервност или тревога. В средата на седмицата трябваше да отида в Олбъни и макар че денят беше ясен и безветрен, споменът за първия ми пристъп бе още твърде свеж. Докато стигнах северно от Троя, се придържах близо до източния бряг на реката. Там открих един малък старомоден мост и го преминах без всякакви неприятности. Трябваше да се отклоня петнайсет-двайсет мили от пътя си. Унизително е пътуването ти да се спъва от подобни идиотски и невидими прегради. Върнах се от Олбъни по същия маршрут. На следната сутрин отидох при нашия семеен лекар и му казах, че се страхувам от мостове.