Белосаните стени на голямото помещение бяха покрити със скъпи фламандски гоблени, лъснатият дъбов под беше застлан с дебели персийски килими. Восъчни свещи в свещници от масивно сребро разпръскваха мрака. Имаше мангали на малки колелца, с метални капаци, върху които бяха поръсени ароматни треви.
В огнището на отсрещната стена гореше буен огън, подхранван с въглища и пресни борови пънове, а на подиума под масивната покривна греда, от която се спускаха червени, бели и златисти драперии, имаше голяма маса и тежки дъбови столове. Самата маса беше покрита с бяла покривка и отрупана със златни и сребърни съдове. Очевидно духовниците бяха изпразнили съкровищницата си, за да украсят залата и да смаят краля с богатствата си. Корбет се чудеше дали това не беше умишлена подигравка с Едуард. Той щеше да чуе тирадата на Дьо Монфор срещу кралските данъци, а после да бъде доведен тук да пирува за сметка на църквата, докато духовниците му навират в очите съкровищата, които така яростно му отказваха. Сякаш доловил мислите му, кралят не изчака идването на останалите в катедралата, а отиде и седна начело на масата. След това настъпи суматоха, в която всеки си търсеше място. Всички се стремяха да се настанят колкото се може по-близо до кралската маса. Корбет не беше между тях. Кралят го бе поканил да седне там, но той бе прошепнал, че ще е по-добре да се смеси с тълпата и да чуе клюките и слуховете, които се носят. Едуард се беше съгласил. Но писарят разбираше, че ако отровата е била предназначена за краля, той беше уязвим и тук, колкото в катедралата.
— Добре ще е — прошепна той — твое величество да внимава какво яде или пие.
Съри, който беше седнал отляво на краля, ядосано се обърна към Корбет.
— Не се тревожи, писарю — рязко каза той. — Кралят няма да яде или пие от нищо, което не съм опитал първи.
— Милорд — хладно отвърна Корбет, — щом знам, че животът на негово величество е в твои ръце и имам твоята дума, съм спокоен.
Той се поклони на краля и се оттегли, оставяйки Съри, който не беше измежду най-проницателните придворни, да се чуди дали е бил обиден или не.
Корбет внимателно подбра мястото си. Вече подозираше Плъмптън — прекалено любезен, прекалено услужлив, почти доволен и облекчен, че Дьо Монфор е мъртъв. Този човек трябваше да бъде разпитан, помисли си Корбет. Затова когато всички насядаха, той тихичко се намести на пейката до него. Очевидно поласкан от компанията му, духовникът скоро го въвлече в продължителен разговор за историята на катедралата, избягвайки всякакви забележки за смъртта на Дьо Монфор. Корбет го слушаше внимателно, макар същевременно да се чудеше къде са Ранулф и Басет. Ранулф, който не бе успял да си намери място в залата, беше достатъчно умен, за да се сети, че ако отиде в кухнята и се представи за кралски прислужник, ще го обслужат по-добре и по-бързо, докато Басет несъмнено изпълняваше някоя тайна поръчка на краля. Докато Плъмптън говореше, Корбет се замисли за Басет. Млад мъж, кралски рицар, несъмнено от знатно семейство. Беше се натъквал на такива хора и преди — те се срещаха все по-често в двора, бяха напълно предани на краля и сякаш олицетворяваха онази ужасна максима: „Желанието на краля е закон“. Басет беше безогледно амбициозен младеж, за когото не съществуваше морал, нямаше разлика между добро и зло, ад и рай, праведност и грях — нищо, освен волята на краля.
С напредването на възрастта кралят сякаш се заобикаляше с такива хора. Дори като младеж той не понасяше да му противоречат, а сега беше още по-безмилостен в това отношение. Корбет го беше виждал да се бие в Уелс. Там кралят беше проявил великодушие към победените бунтовници, но сега? Корбет погледна към Едуард, който седеше на централната маса в целия си кралски блясък. Сега беше по-различно. Писарят беше чул за похода в Шотландия, за клането, за жестоката заповед на краля. Хора като Съри, който седеше до Едуард, бяха само оръдие на кралския гняв. Съри беше опитен войник, ветеран. Той би подпалил някой град със същата лекота, с която би прекосил улицата или възседнал коня. Понякога Корбет се чудеше дали все още се налага да служи на краля; имението в Съсекс му носеше добри доходи, притежаваше и къщи в Съфолк, Шотърс Брук, Кларкънуел и на Бред Стрийт. Спомни си Евангелието: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ Писарят трябваше да бъде постоянно нащрек сред политическите интриги на английския двор, където човек лесно би могъл да се заблуди и да изгуби душата си.