Сегашният случай не беше по-различен. Корбет вярваше, че отровата в потира може да е била предвидена за Дьо Монфор, но си бе спомнил разговора преди литургията, когато Басет беше припомнил на краля (писарят седеше зад него), че след като свещеникът отпие от причастието, в знак на приятелство ще поднесе на краля същия потир. Но кой би искал да убие Едуард? Корбет въздъхна. Желаещите сигурно бяха стотици. Филип Френски, заклетият враг на краля, щеше да се зарадва, ако кралят се строполи мъртъв пред олтара в най-голямата си катедрала. Така щеше да обяви пред целия християнски свят, че вероломният английски крал е бил сполетян от Божието възмездие. Другата възможност бяха уелските вождове, сред които се ширеше бунт и предателство. Той ги познаваше, така се беше запознал с Мейв… Представи си милото й личице, обкръжено от сребристоруса коса, после затвори очи и прогони образа. Ако започне да мисли за Мейв, нищо няма да свърши. И, разбира се, шотландците. Беше се срещал с предводителите им — Брус и други като него — безмилостни мъже, напълно решени да не отстъпят и късче шотландска земя на Англия.
Образът на усмихната Мейв отново се появи в съзнанието му, затова той реши да се разсее, оглеждайки залата. Поднесоха яденето — въпреки сезона готвачите на епископа се бяха постарали за пиршеството. Печени патици, диви гъски, дребни птички, поднесени в бадемово мляко; скопен петел, печен в сос; печено телешко, печено прасе, чапли, желета, печен заек, фазани, еленско, дори таралежи в пикантен сос; жерави, яребици, яйчен крем, портокали, сладкиши, поднасяни от множество прислужници. Прислугата доливаше щедро червено вино. Въпреки че не бе ял отдавна, Корбет не усещаше глад. Още си спомняше лицето на Дьо Монфор, почернялата му уста и подут език. Освен това току-що бе забелязал в другата част на залата котка, захапала разкъсаното тяло на плъх и заедно със зеещите рани по ръцете на няколко от прислужниците, това окончателно беше прогонило апетита му. Затова отпи мълчаливо от виното, обещавайки си, че след пиршеството ще се нахрани в града.
Плъмптън още говореше и Корбет го остави да си бърбори, докато внимателно разглеждаше дървения поднос пред себе си и проследяваше с пръсти гравираните с позлата по него стихове от Библията. Съдовете наистина бяха много скъпи. Духовниците от „Сейнт Пол“ може би не познаваха бедността, но със сигурност разбираха от богатство. Дори в домовете на благородниците понякога се поднасяше сух хляб, но тук беше друго. Чашите, в които пиеха, бяха калаени. Ястията бяха поднесени в сребърни и златни блюда; свещите бяха от чист восък; драпериите по стените бяха плътни и богато украсени с позлата. Подът не беше от камък, а от полирано дърво, застлан с килими. Мангалите бяха добре почистени и светеха ярко, излъчвайки не само топлина, но и приятен аромат. Плъмптън беше облечен в дебела черна роба с качулка, обточена с хермелин; пълничките му ръце бяха отрупани с пръстени. Корбет едва не се задушаваше от женствения аромат, който се носеше от него. Но свещеникът изглежда не забелязваше това и продължаваше да описва делата на катедралата, докато най-накрая умореният писар не го прекъсна.
— Сър Филип — тихо попита той, — кой би желал смъртта на Дьо Монфор?
Плъмптън се обърна и лицето му засия от доволна усмивка.
— Аз например.
— Не го ли харесвахте?
— Не. Изобщо не ми допадаше, той беше тайнствен и странен човек. Но длъжността му ми харесваше. Така или иначе, тя се полагаше на мен.
Корбет се почувства леко слисан от подобно признание.
— А има ли и други, които не го харесваха?
Свещеникът разпери ръце и се огледа.
— Катедралата прилича на малък град. Има епископ, главен свещеник, ковчежник, пазител на светите одежди и утвар, събирач на помощи за бедните, библиотекар. Имаме прислужници, които почистват църквата и други, които обслужват нас. Имаме ловци, перачки, пратеници, шивачи. Едва ли измежду тях ще намерите някой, който да е харесвал мастър Дьо Монфор или който ще пролее много сълзи заради смъртта му.
Плъмптън отпи от чашата си и се взря в Корбет.
— А ти, мастър писарю, мислиш ли, че е било злополука? Чух да казват, че си го обявил за убийство. Било е убийство, нали?
— Какво мислиш ти? — попита Корбет. — Кой би убил главния свещеник на „Сейнт Пол“?