Плъмптън отново се усмихна.
— Защо не попиташ господаря си, краля? — каза той.
Корбет твърдо сложи ръка на рамото му.
— Сър Филип — каза той, — някои хора биха приели думите ти за държавна измяна.
Плъмптън бавно отмести ръката на Корбет.
— А някои хора, мастър писарю, смятат, че това е истината — той се взря настоятелно в Корбет. — Защо не попиташ краля? Все пак, нали Басет беше онзи, който донесе вино, най-хубаво бургундско, подарък от твоя господар, вечерта преди литургията?
Корбет го погледна учудено.
— Не знаех.
— Има много неща, които не знаеш — каза заядливо свещеникът.
Внезапно той вдигна ръка и щракна с пръсти. Прислужник с черна превръзка през едното око се спусна напред. Корбет погледна съсухреното му лице, дългата права коса, мазния кожен елек и платнената престилка, вързана на кръста му.
— Саймън — тихо каза свещеникът — е моят прислужник. Той иска да ти покаже нещо.
Плъмптън пошушна нещо в ухото му, мъжът кимна и се отдалечи.
Корбет се обърна отново към масата, където разговорът продължаваше. Хората не му обръщаха внимание, бързаха да напълнят стомасите си и да се стоплят след студа навън. Виното се лееше свободно и някои от духовниците вече клюмаха с кръвясали очи и олигавени уста. Корбет знаеше, че кралят ще остане тук през по-голямата част от деня, решен да покаже, че няма какво да крие или от какво да се бои, доволен да си почине и пирува за сметка на църквата. Корбет искаше да си тръгне, но изчака слугата да се върне. В едната си ръка той носеше чаша, а в другата мях с вино. Корбет погледна чашата. Беше празна и без украса, но от хубав калай. Мехът беше от кожа, украсена с позлата, капачето от твърда лъскава кожа плътно запушваше гърлото. Корбет беше виждал много такива в кралския дворец. Той погледна чашата, подуши ръба й и усети слаба, но необичайна миризма. После отвори меха и едва не се задави от горчиво-сладката миризма. Плъмптън го наблюдаваше учудено.
— Вземи ги, мастър писарю. Тази миризма е същата като онази, която усетих тази сутрин в сакристията. Сигурен съм — продължи спокойно свещеникът, — че ако отпиеш и глътка от това вино, няма да излезеш жив оттук. Давам ти ги, защото попаднали в лоши ръце, те могат да послужат като оръжие срещу краля.
Корбет кимна.
— Няма да забравя това — каза той. Запуши внимателно меха, стана и без да каже нито дума повече на Плъмптън или прислужника му, излезе от залата, скрил под робата си чашата и меха.
ГЛАВА ПЕТА
Корбет излезе от залата и тръгна по леденостудените галерии. Беше още по-студено; слънцето беше залязло и се спускаше сив здрач. Снежни парцали трупаха нов килим върху стария сняг. Неестествена тишина цареше около катедралата, сякаш снегът бе донесъл навсякъде покой, но Корбет, знаеше, че това усещане е лъжливо. Само преди две години кралят бе наредил да издигнат висока стена около катедралата, подсилена с порти, които се заключваха всяка вечер и се отваряха, едва когато зазвъняха камбаните за утринна молитва. Тук имаше хора, които търсеха убежище от закона — цялата измет на Лондон. Тук те не се бояха от кралските служители или градските власти. През падащия сняг, между гробовете и могилите, сега побелели, Корбет виждаше високата каменна стена и импровизираните навеси до нея. Мъже, жени и деца, неясни силуети в кожа и дрипи, сякаш излезли от кошмар, тихо се промъкваха наоколо. Видя слаб отблясък на огньове, дочу бебешки плач, който прорязваше падащия леден мрак. Безнадеждна картина. Това място бе отнето от мъртвите и заето от онези, които водеха съществувание на полуживи.
Ужасно място, заключи Корбет. То пробуждаше демоните в душата му. Спомни си как негов приятел, арабски лекар, с когото се беше запознал преди години в Лондон, говореше за болестта на душата, която възпалява основните течности в организма; замъглявала ума и най-накрая водела до самоубийство. Корбет винаги се страхуваше, че това е кошмарната съдба, която го очаква, че ще изпадне в бездънната пропаст на отчаянието и неспособен да продължи, ще легне и ще умре. Гробищата и дворът на катедралата „Сейнт Пол“ пробуждаха тези демони: тук, в Божия дом, където живееше Христос, вечно разпнат, охранените, тлъсти и топло облечени свещеници се тъпчеха като прасета, а бедните, подобно на котката, която беше видял по-рано, се свиваха, където могат и ядяха каквото намерят.
Корбет мина покрай група коне, спънати заедно, очаквайки господарите им да свършат да пируват. Конярите отдавна бяха изчезнали. Зави зад ъгъла и влезе през южната врата на катедралата. От двете страни на входа имаше малки дървени врати с железни решетки, водещи към камбанарията. Той провери дали са заключени. Не му се искаше да минава покрай отключена врата, защото не можеше да се отърси от усещането за някакво злонамерено присъствие. От двете му страни трансептите8 бяха обвити в мрак, дебелите кръгли колони се издигаха като редица мълчаливи пазачи, поддържайки огромната маса от камък, която се извисяваше сякаш по магия, във въздуха.