Може би Съри беше прав; може би не трябваше да се бъркат в това. Може би Корбет преследваше блуждаещи светлини в коварно блато. Но загадката със сигурност имаше отговор. Може би някой съперник бе отровил виното, изпратено от краля на Дьо Монфор, за да се отърве от свещеника с бавнодействаща отрова и ефектът се беше проявил чак в края на службата.
Корбет седна на стъпалото на олтара и се замисли. Три неща противоречаха на това обяснение.
Първо, въпреки че вниманието му се отклоняваше многократно по време на службата, щеше да забележи, ако Дьо Монфор бе проявил признаци на слабост или бе залитнал. Не бе забелязал нищо странно по време на литургията. Човек под въздействието на отрова сигурно би изпитвал някаква болка. Но нищо подобно не беше станало. Второ, ако отровата му бе дадена преди службата, трябва да е била много бавно действаща. Но Корбет никога не бе чувал за толкова забавено действие, а той имаше опит в тези неща. Повечето отрови убиваха много бързо. Като писар в кралския съд бе присъствал на процесите на много обвинени в отровителство; но техните отрови действаха за минути. Благодарение на това успяваха да заловят престъпника: той или тя нямаше време да напусне местопрестъплението достатъчно бързо. Трето, и тук Корбет се зарадва, че познава донякъде църковните канони — всеки свещеник, който щеше да изнася литургията и да се причести, не можеше да яде или пие след полунощ. Би било нелепо да се мисли, че Дьо Монфор беше изпил виното предишната вечер, а отровата е подействала след толкова време.
Корбет съсредоточено се намръщи, объркан от загадката. Който и да бе замислил убийството на Дьо Монфор, беше обмислил всичко. Но защо тук? Защо, ако някой е искал да убива Дьо Монфор, е трябвало да го направи открито — пред очите на краля и неговия двор, пред висшите служители на Короната и първите сановници на Лондон? Същата загадка обграждаше и предполагаемия опит да бъде убит кралят. Защо тук, в „Сейнт Пол“, по време на най-съкровената част от литургията? Корбет потърка очи; беше изтощен да нищи тази история. Стана и тръгна през трансепта. Внезапно спря, отново обзет от страх и паника. Отвън, в мрака, можеше да се крие някой, можеше да дебне дори цяла армия. Но ако някой искаше да го убие, можеше да го нападне и докато седеше тук, до осветения олтар. Беше ли това игра на въображението му? Той бързо продължи и едва не извика от облекчение, когато отвори вратата и излезе в снежната белота пред катедралата.
ГЛАВА ШЕСТА
На следващата утрин Корбет се събуди преди камбаните на градските църкви да зазвънят за утренна. Беше сива, мъглива утрин, през нощта бе навалял още сняг. Корбет, който вече можеше да си позволи да постави стъкла на прозорците, беше доволен, че е сложил и нови дървени капаци, допълнителна преграда срещу пронизващия вятър. Стаята му бе скромно обзаведена, но просторна; червени, зелени и сини вълнени тъкани висяха по белосаните стени. В голям дъбов шкаф бяха наредени чаши и чинии. Имаше маса, пейка, ниско столче и богато резбован стол със странични облегалки и алена възглавничка. Корбет бе махнал от пода тръстиката и сламата, които събираха прах и мръсотия, и бе похарчил много пари за дебел килим, за който малцината му посетители му завиждаха. По-голямата част от стаята се заемаше от огромно дъбово легло, покрито с тъмносиня завивка и плътен балдахин, който не само му осигуряваше уединение, но и го пазеше от хапещия студ.
Корбет вече беше запалил мангала, като внимаваше някоя искра да не хвръкне и да предизвика пожар. Също тъй предпазлив беше със съда с въглени, поставен на масата, за да затопля стаята и сребърния свещник с четири свещи, които сега горяха с трепкащ пламък, придавайки уют на помещението. Той издърпа изпод леглото обкован с желязо сандък, отключи го и извади най-топлите си ризи, роби, панталони и чифт здрави ботуши. После изрови колана, който бе носил по време на сраженията в Уелс. От друг сандък измъкна дълга и зловеща на вид уелска кама и тънка сабя в ножница. Отиде до стойката с легена и кърпите, и изми лицето и ръцете си, ругаейки под нос студа. Когато свърши, заключи сандъка, върна го под леглото, угаси огъня и свещите и оглеждайки за последен път стаята, излезе и изкачи стълбите към малкото таванско помещение, където спеше Ранулф.
Жилището на прислужника му беше в пълен безпорядък и Корбет се усмихна тъжно. Спомни си предишната нощ, когато бе обикалял из „Сейнт Пол“, търсейки прислужника си, само за да го намери пиян като скот в една от външните кухни. Ранулф беше пирувал с остатъците от пиршеството, пиейки кани вино и перчейки се с положението си и среброто, което можел да даде на хубавата кухненска прислужничка, която убеждаваше да прекара нощта с него. Ругаейки и крещейки, той бе измъкнат от Корбет на студа и заведен по тъмните тесни улички обратно на Бред Стрийт. Ранулф беше заплашвал господаря си, беше го обвинявал, че е аскет, който му забранява и най-малките удоволствия. Корбет го бе влачил по пътя, без да обръща внимание на възраженията му. Само два пъти беше спрял: веднъж, за да го остави да повърне и втори път, за да го натопи в една поилка за коне. Леденостудената вода беше отрезвила Ранулф, макар че докато стигнат Бред Стрийт, той се бе вдървил от студ и господарят му трябваше да го качи по стълбите и да го сложи да си легне.