Много пъти Корбет го бе предупреждавал да не пие без мярка и да внимава какво говори. Сега щеше да продължи с урока. Взе каната с ледена вода и бавно я изля върху рошавата глава на Ранулф. Слугата му се събуди с вик, плюене и ругатни и ако не беше видял израза на Корбет, сигурно щеше да го удари в лицето.
— Ти, мастър писарю — дрезгаво процеди той през стиснати зъби, — си много жесток човек.
— А ти, мастър Ранулф — насмешливо му отвърна Корбет, — си много глупав човек. Няколко пъти ти наредих, когато сме по кралски дела, да внимаваш колко пиеш, защото, ако езикът ти се развърже, когато не трябва, това може да ни струва живота, да не говорим, че кралските войници могат да ни арестуват по обвинение в държавна измяна!
Корбет грубо изблъска Ранулф от леглото. Прислужникът беше напълно облечен, макар и събут и Корбет го накара да седне, преди да му подаде ботушите.
— Обуй ги! — нареди той. — Слез и се облекчи на улицата. Стомахът ти сигурно е като помийна яма. Няма да ти позволя да умиришеш къщата!
Ранулф нахлузи ботушите, погледна гневно мургавото, напрегнато лице на господаря си, взря се в присвитите му очи и реши, че отмъщението може да почака. Щеше да намери време, да изчака вечно мрачният Корбет да се понапие в някоя кръчма и да му върне жеста. После шумно слезе по стълбите.
Малко по-късно, доволен, че е последвал съвета на Корбет, Ранулф се върна; но господарят му не беше приключил с него. Нареди му да се върне в стаята си, да се измие и преоблече. Едва когато и двамата бяха пременени във вълнени панталони, високи ботуши и наметки с качулки, излязоха на улицата.
Корбет беше решил да не вземат конете, оставени в конюшнята на една кръчма на Бред Стрийт. Вместо това щяха да повървят, защото на места снегът достигаше до коленете. Целият град сякаш бе покрит с бял килим; снегът под краката им беше замръзнал, а ледът висеше на огромни игли, подобни на застинали сълзи, от извитите стрехи на къщите. Завиха по Чийпсайд. Оживената улица, обикновено пълна със сергии и магазини, беше пуста. Големите къщи на търговците, построени от дебели дъбови греди и измазани в бяло, високи по три-четири етажа, бяха със спуснати капаци и чергила, освен онези, които носеха градския герб — фигурата на свети Павел с позлатена глава и посребрени крака на яркочервен фон. Снегът се беше свлякъл от гербовете и те блестяха още по-ярко поради белотата наоколо. Призрачна фигура на монах бързо премина покрай тях; бялото расо щеше да се слива със снега, ако не беше скъпият епитрахил на раменете му, който прикриваше последното причастие, явно носено на някой болен. Две уморени момчета, които отчаяно се опитваха да запазят свещите си запалени, вървяха пред него.
Вляво от Корбет се издигаше огромната мрачна сграда на „Сейнт Пол“, чийто купол все още бе покрит със сняг. Тя върна писаря към проблемите му, докато, почти напълно изтощени от ходенето из снега, стигнаха до квартала на кланиците. Тук с каруци караха вътрешности, лой и други отпадъци от касапниците, за да ги изхвърлят в река Флийт. Един-два товара вече бяха се озовали там, оставяйки локви кръв и дори снегът не можеше да притъпи отвратителната воня. С лица, закрити от хапещия вятър, те минаха през вече отворените врати на Нюгейт. Ранулф спря да ругае, защото тук в сградата зад портите, се намираше ужасният затвор, където преди много години бе прекарал една нощ, очаквайки да бъде обесен. Почувства как гневът му към Корбет гасне и навеждайки глава, за да се предпази от вятъра, продължи да се мъкне след господаря си, чудейки се колко още ще вървят. Минаха през градските порти, вдясно от които беше голямата канавка, дълбока два метра, а на места широка до три, където изхвърляха градските боклуци. През лятото тя вонеше ужасно, но сега, покрита с лед, служеше за игра на няколко момчета, които, привързали пищялни кости към обувките си, се пързаляха по нея. Под замръзналата повърхност Ранулф видя трупове на кучета и котки.
Корбет и Ранулф вървяха през откритите поля на Смитфийлд, минаха покрай почернения дръвник на мястото за екзекуции и тръгнаха към величествения островърх портал на болницата „Сейнт Бартолъмю“. Портата беше отворена, затова влязоха и тръгнаха покрай високите стени, покрай конюшни, ковачници и други постройки. Самата болница беше голяма сграда, към която водеха няколко стъпала. Тук Корбет спря един прислужник-мирянин и го помоли да повика отец Томас. Старецът кимна, усмихна се беззъбо със стичаща от ъгълчето на устата слюнка и се отдалечи. Изчакаха пред вратата. Корбет усещаше мириса на счукани билки и други аромати, които не разпознаваше. Най-накрая, висока, прегърбена фигура излезе отпред. Когато позна Корбет, лицето на мъжа се набръчка от усмивка и той протегна ръце.