Сега, за трети или четвърти път, кралят го беше помолил да изпълни важна задача. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Корбет би признал, че се бои. Предишните му мисии го бяха отвели в чужбина и го бяха изправили срещу могъщи фигури в мрачните квартали на Лондон, където владееше беззаконието. В Уелс и Шотландия го бяха обвинили в предателство, няколко пъти бяха посягали на живота му. Той не си правеше илюзии: знаеше, че е въпрос на време да се провали с гръм и трясък и да си навлече гнева на Едуард, или да го сполети някоя тежка злополука. И тогава какво? Кралят можеше да го захвърли като ненужен парцал или безполезно парче пергамент, изметено като ланшна шума. На кого щеше да липсва? По свой начин той обичаше Ранулф, но и за него не си правеше илюзии. Само Мейв в Уелс… Корбет спря и погледна към един от големите прозорци на залата. Вече беше средата на януари, а за последен път я беше видял миналата есен. Изминалото време само увеличаваше болезнения му копнеж по нея. Ако се замислеше за нежното лице на Мейв, дългата руса коса, съвършената й закръглена фигура, всяка радост щеше да бъде заличена от тежко униние. Знаеше, че не може да отиде в Уелс, а времената бяха такива, че не бе възможно тя да тръгне на път към Лондон. Трябваше да се погрижи да уреди нещата и да види какво ще произлезе накрая.
Може би затова се боеше — повече от всякога искаше да живее. Боеше се да умре, да не му се случи нещо, което да му попречи да види Мейв, да се ожени за нея и двамата да заживеят заедно. Защото какво щеше да стане, ако умреше? Каква полза от жилищата на Бред Стрийт, в Олдърманбери или от другите му притежания — малкото заключено ковчеже при златаря в Чийпсайд или празното, изоставено имение в Съсекс? Каква полза щеше да има от тях, ако тялото му гниеше в някой общ гроб или лондонска канавка?
Корбет бръкна под наметката си и неволно докосна дългата кама, която висеше на колана му. Важен чиновник, облечен в алено и синьо, с грижливо направена прическа, веднага му препречи пътя. Носеше бял жезъл, отличителен белег на стюард на Голямата зала. Той сложи ръка на гърдите на Корбет в знак, че не може да продължи. Самодоволното му лице грейна от удоволствие, че ще може да упражни властта си и гърдите му се издуха като на врабец. При други обстоятелства Корбет би се разсмял, но сега яростно впи поглед в свинските му черти.
— Спираш ли ме, сър?
— Спирам те, сър — отвърна надутият глупак, — защото си въоръжен в присъствие на Кралския съд, а това е престъпление! — Той щракна с пръсти към група войници да арестуват Корбет, когато писарят рязко удари с длан рамото му.
— Как се казваш?
В очите на мъжа се появи предпазливост. Корбет не беше пиян, нито изглеждаше луд; само човек, сигурен в себе си, би направил подобно нещо с кралски служител.
— Как се казваш? — сурово повтори писарят.
— Едмънд де Нокъл — отвърна надутият глупак.
— Слушай, Едмънд — каза Корбет и стисна рамото му с всички сили, докато го видя да примигва от болка, — името ми е Хю Корбет. Аз съм главен писар в Кралския съд, специален пратеник по въпросите, свързани с тайния печат. Ако искаш да ме арестуваш, твое право е, но те уверявам, че преди денят да е свършил, аз ще се върна напълно въоръжен в тази зала, а ти, нахален глупако, ще бъдеш затворен в Маршалсий — мъжът се канеше да се извини, но Корбет го пусна. — Сега, мастър де Нокъл, ни заведи при краля.
Почервенял от неудобство, Едмънд де Нокъл се направи, че! не забелязва хиленето на Ранулф, обърна се и ги изведе от залата. Слязоха по някакви стълби и тръгнаха по виещ се коридор. Корбет много добре знаеше къде е кралят. Кралската стая беше близо до канцеларията, където се държаха писмата и печатите. Де Нокъл доближи до голяма врата с железни решетки и почука леко, но Корбет, на когото му беше дотегнало от него, го отблъсна и потропа по-силно. Чу краля да казва „Влез“, затова отвори вратата и влезе, следван от Ранулф.
ГЛАВА СЕДМА
Кралят беше в другия край на помещението, седнал върху голям сандък. На земята около него бяха разпръснати рула пергамент; в камината гореше буен огън и край него бяха нападали парчета въглища и дърва. Корбет усети, че му става много горещо — капаците на прозорците бяха затворени, а освен това в стаята имаше три мангала. Писарите, които работеха на дългата маса, очевидно съжаляваха, че са се облекли толкова топло. Кралят диктуваше писма, преминавайки от едно на друго, така че и четиримата писари пишеха едновременно. Корбет го беше виждал да работи така, забележително беше как минава от тема на тема, независимо дали писмото е за шериф е нареждане да бъде по-бърз и точен при изпращане на печалбите от графството или до кардинал в Рим с молба да се застъпи за нещо пред Негово светейшество.