Когато Корбет влезе, Едуард веднага стана и извика на писарите да излязат. Не беше нужно да повтаря. Те хвърлиха перата и с благодарност изскочиха от стаята. Едуард напълни две големи чаши вино до ръба и ги занесе на Корбет и Ранулф. Писарят чу как прислужникът му измърмори някаква благодарност и шумно изгълта виното. Едуард винаги изненадваше Корбет. Понякога се държеше арогантно, но помнеше и най-малките подробности за всеки слуга, а често пъти лично се намесваше, за да осигури по-големи удобства за прислугата си.
Очевидно днес кралят беше в такова настроение. Той даде знак на Корбет и Ранулф да седнат на една пейка.
— Рано си излязъл днес, мастър писарю — кралят се разсмя на изненадания поглед на Хю. — Пратих да те повикат, но ми казаха, че си излязъл. Започна ли да разследваш случилото се в „Сейнт Пол“?
— Да, твое величество.
— И какво откри?
— Не много. — Корбет видя, че очите на краля потъмняха и отново осъзна колко променливи са настроенията му. — Искам да кажа, че научих още няколко неща. Дьо Монфор със сигурност е бил отровен, но отровата трябва да му е била дадена по време на литургията, най-вероятно, докато е приемал причастието. Той умря няколко минути след това.
— Знаеш ли кой го е отровил?
— Би могъл да е всеки, твое величество. Има улики дори срещу теб.
Кралят се приближи толкова, че Корбет усети смесения мирис на пот и скъп парфюм.
— Какво искаш да кажеш, писарю?
— Твое величество, изпрати ли вино на Дьо Монфор вечерта преди литургията?
— Да — предпазливо отвърна кралят.
— По Фулк Басет ли?
— Точно така — бързо отвърна Едуард, който наблюдаваше внимателно Корбет и хвърляше коси погледи към Ранулф, сякаш вече съжаляваше за щедростта си и би искал да му нареди да напусне стаята. Ранулф не чака покана. Остави чашата си, скочи на крака, поклони се на краля и се оттегли заднишком от стаята, мърморейки, че е забравил нещо в залата. Трябвало да побърза да го потърси, нека негово величество и мастър Корбет да го извинят. Ранулф отвори вратата и изскочи в коридора, оставяйки господаря си на кралския гняв. Корбет го изчака да излезе, преди да продължи.
— Твое величество, във виното, което си изпратил, има същата отрова като онази, която уби Дьо Монфор. Не знам от какво е — арсеник, беладона, сок от напръстник или и трите, но е била открита в меха вино, който си му изпратил.
— Вярваш ли, че съм отровил виното, мастър писарю? — попита кралят.
— Не. Но някой го е направил, за да изглежда, че си бил ти. Кой знае, може да е и самият Басет.
Кралят поклати глава.
— Басет няма дори да диша, ако не му наредя — каза той сухо. — Убедително ли е всичко това, Корбет?
— Не, твое величество.
— Защо?
— Отровата, дадена на Дьо Монфор, беше много силна. Както казах, той умря след няколко минути. Виното, което си му пратил, е било отворено предната вечер.
— Може да е пил от него преди литургията.
— Не е пил. Твое величество забравя църковния канон. Свещеник, който изнася литургия, не бива да яде или пие след полунощ.
Кралят сви рамене. Знаеше, че някои от свещениците товареха другите с непосилни изисквания, но самите те не ги спазваха.
— И ако все пак, твое величество — настояваше Корбет, — е пил от него, нямаше да стигне жив до олтара.
Кралят кимна.
— Изглежда някой… — той присви очи срещу светлината, проникваща през един от капаците — Изглежда някой е искал да убие Дьо Монфор, но така, че да изглежда, че аз съм го убил. Същевременно ми казваш, че може би аз съм бил нарочената жертва. Възможно е да няма разрешение.
— Има, твое величество — уверено отвърна Корбет. — Съществува ли проблем, има и разрешение. Трябва да открием кой е дал отровата или кога е била приета. Отговорът на всеки от тези въпроси ще ни доведе до истината.
Кралят седна на пейката с разкрачени крака и притисна главата си с ръце. Потри лицето си — любимият му жест — поигра си с един от множеството пръстени по ръцете си и погледна към Корбет.
— Познавам те, писарю. Не си дошъл тук, само за да ми кажеш очевидното. Дошъл си да ме питаш нещо, нали?
— Да, твое величество.
— Тогава — изръмжа кралят, — за Бога, питай.
Корбет си пое дълбоко дъх.
— Едва ли някой ще повярва, че виното, което си изпратил на Дьо Монфор, е било отровено от теб, но може да се запитат защо изобщо си му го изпратил.
Кралят сви рамене.
— Беше подарък, предложение за мир.
Корбет стана, взе едно столче и седна близо до краля.
— Твое величество, знаеш, че съм твой верен слуга — Едуард го погледна изпитателно. — Твое величество — повтори Корбет, — аз съм твой верен слуга, но ако искаш да разбереш какво е станало, с цялото си уважение те моля да ми кажеш истината. Ти мразеше рода Дьо Монфор. Мразеше и главния свещеник на „Сейнт Пол“. Той щеше да отрече публично правото ти да събираш данъци. Думите му щяха да стигнат до папата в Авиньон, до крал Филип в Париж, до архиепископите и епископите на Шотландия и Уелс. Защо тогава му изпрати виното? — Корбет облиза устни. — Не би могло да е подкуп, не и за човек като Дьо Монфор. Биха били нужни богатствата на цяло абатство, за да се подкупи такъв човек.