Кралят се усмихна.
— Имаш остър ум, мастър Корбет. Понякога — прекалено остър. Но ти грешиш. Дьо Монфор нямаше да отрече правото ми. Всъщност, вече го бях подкупил. Той беше купен, мастър писарю. В речта си след литургията той нямаше да отрече правото на Короната върху доходите на Църквата, а да го подкрепи — кралят млъкна, за да се наслади на удивлението на Корбет. — Виждаш ли, писарю, ти сигурно си честен и неподкупен в собствените си очи. Затова грешиш, като си мислиш, че щом ти правиш нещо, другите хора също биха го направили. Не е така. — Кралят разтърси кесията, която висеше от златния му, украсен със скъпоценни камъни колан. — Злато и сребро, мастър Корбет. Аз купих Дьо Монфор. Донякъде с пари, донякъде със заплахи.
— А виното?
— Виното му беше изпратено, мастър Корбет, за да подпечатаме споразумението си. Дьо Монфор обичаше светските удоволствия. Твоите разследвания ще докажат, че съм прав. Виждаш ли, Корбет, вчера не бях ядосан, защото Дьо Монфор умря, а защо умря, преди да произнесе речта, за която му бях платил. Лично аз му я написах — дума по дума. Беше свързана с историята — как Църквата в тази страна винаги е подкрепяла монарсите. Как самият свети Ерконвалд, епископ на Лондон, великият саксонец, до чиято гробница стоях вчера, е направил толкова много за града, краля и кралството! Още съм ядосан, че Дьо Монфор е мъртъв и искам да открия убийците. Дали са го убили по лични причини, или защото са знаели, че е купен? Дьо Монфор беше изцяло мой. Убиецът му е мой враг и аз подозирам, че е наблизо, може би стои от дясната страна на онзи надут лицемер Робърт Уинчълси, архиепископа на Кентърбъри.
Гърдите на краля се надигаха бурно и Корбет усети, че той е на прага на поредния си гневен пристъп. Едуард плесна с ръце и закрачи енергично напред-назад.
— Мога да понеса непокорството на епископите, които ми се противопоставят с право, мастър писарю, но не и Уинчълси! Той действа подмолно и лукаво, тича в Рим, в Авиньон, прави се на светец — свети Бекет в коприна и кадифе. Уинчълси е политик, който заговорничи срещу мен. Би искал да съм му задължен. Вижда се като защитник на свободата на Църквата. Подозирам — изсъска кралят, — че го привлича ореолът на Бекет и ако не внимава, същата съдба може да сполети и него.
Корбет сви рамене. Кралят, който внимателно го наблюдаваше, отново седна на сандъка, забравил гнева си.
— Изглеждаш изненадан, мастър писарю.
— Защото съм изненадан, твое величество — отвърна Корбет. — Ако приема онова, което казваш, трябва да имам предвид и вероятността някой да е разбрал, че Дьо Монфор е бил купен и да го е убил. И все пак аз вярвам, че убиецът му се е целел в теб.
— Но той успя да ме засегне — отвърна кралят. — Попречи на Дьо Монфор да се изкаже в моя полза — кралят се засмя престорено — и да изглежда, че аз съм отговорен за смъртта му. Мъдър ход, мастър Корбет. Блестящ замисъл.
Писарят поклати глава.
— Мисля, че е по-страшно. В този град има убиец, който желае смъртта ти, твое величество. Дьо Монфор беше само средство за осъществяване на целта му. Смятам — продължи Корбет, — че нещо в плана му се е объркало и ще го докажа.
Кралят се приведе и завря показалеца си в лицето на Корбет.
— Дай ми някакво доказателство.
— Има едно. Виното, което си изпратил. Защо някой да го отравя? Все пак, след като Дьо Монфор е мъртъв и речта не е произнесена, защо да отравя виното? За това знаем само аз и един от духовниците от „Сейнт Пол“ — Корбет прехапа устни. — Виждаш ли, твое величество, убиецът е направил фатална грешка. Убиецът се е уплашил, затова виното е било отровено не преди смъртта на Дьо Монфор, а след това, за да изглежда, че вината е твоя.
Кралят потри лице и Корбет зачака думите му.
— Добре, мастър писарю — обади се той най-накрая. — Ако все още имаш съмнения, по-добре продължи с разследването.
— Ще го направя, но при едно условие — кралят го погледна остро. — При условие — повтори Корбет, — че ще ми кажеш каквото знаеш за Дьо Монфор. Ако вчера знаех онова, което ми каза днес, задачата ми можеше да е по-лесна.