Кралят стана и прекоси стаята, за да надникне през пролуката на един от капаците. Навън красивите розови градини на Уестминстър бяха покрити с дебел сняг. Нямаше трева, нямаше цветя. Беше изморен от разговора. Боеше се от хора като Корбет, издигнали се от дъното, с остри като бръснач умове и неподкупни. Дълбоко в сърцето си Едуард знаеше, че ако някога нареди на Корбет нещо, което е против съвестта му, писарят няма да го изпълни. Ако Корбет откриеше несправедливост, която трябва да бъде поправена, независимо от желанието на краля, щеше да сметне, че е негов дълг да го направи. Кралят уважаваше писаря, но го смяташе за малко самомнителен и прекалено праволинеен. Едуард въздъхна. Не го интересуваше кой е убил онзи користолюбив свещеник Дьо Монфор! Едуард знаеше, че такива хора могат да бъдат купени с всичко — къща, злато, повишение. Онова, което искаше в действителност, бе да открие онзи, който бе провалил плана му да притесни Уинчълси. Кралят почувства, че гневът му още не е стихнал. Как му се искаше да беше изслушал речта на Дьо Монфор и тихомълком да се бе наслаждавал на изненадата, изписана по лицето на Уинчълси и на останалите лицемерно набожни епископи! Да, това искаше Едуард. А най-много от всичко искаше парите от препълнената съкровищница на Църквата, за да започне нов поход из шотландските блата; да построи нова флота и да я откара във Фландрия, да изпрати армиите си в през северната граница на Франция и да даде на Филип Френски такъв урок, че французинът повече да не припарва до английски земи. Това все още бе възможно. Може би Корбет Щеше да го постигне или поне да помогне да бъде постигнато. Кралят се обърна и му се усмихна. — Мастър писарю, нищо повече не мога да ти кажа. Имаш думата ми, че каквото и да направиш, за да разкриеш този ужасен убиец и богохулник, аз ще те подкрепям, колкото и време да ти отнеме.
Разбирайки, че това е знак да си тръгва, Корбет стана, поклони се и отстъпи заднишком към вратата. В коридора въздъхна дълбоко, доволен, че срещата е приключила. Беше наясно, че Едуард не го харесва, но пък беше решил да му покаже, че той от своя страна не му вярва. Чу да се отваря врата и се обърна. Кралят стоеше в коридора, още усмихнат като снизходителен баща.
— Мастър Корбет — извика той, — твоята годеница Мейв ап Морган още ли е в Уелс?
Корбет кимна.
— Ако свършиш тази работа, ще ти позволя да отидеш да я видиш — кралят продължи да се усмихва. — А ако я свършиш бързо, ще се погрижа да я доведат в Лондон, в моя двор. Разбира се, ако се провалиш… — кралят прехапа устни, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Но разбира се — заплашително добави той, — аз съм сигурен, че няма да се провалиш.
Корбет отново се поклони. Когато вратата се затвори, той се завъртя на пети и забърза по коридора, доловил неизказаната заплаха на краля.
Писарят прекара остатъка от деня в своята канцелария, пишейки заповеди от името на краля, които гласяха, че писарят Хю Корбет е упълномощен от краля да действа по определени въпроси и всички шерифи, пристави и кралски служители трябва да му оказват съдействие. Когато писмата бяха готови и преписани от главния помощник на Корбет, дребен, подобен на мишок мъж на име Уилям Хърви, ги изпратиха за одобрение и печат от краля. После Корбет довърши други дребни работи, даде заповеди на подчинените си, изпрати да потърсят Ранулф и се разбра с Хърви да се срещнат пред главния вход на „Сейнт Пол“, малко след утренна на другия ден. Дребният мъж кимна енергично; той харесваше Корбет, който го покровителстваше и му поверяваше важни задачи. Същевременно благоговееше пред лекотата, с която старшият писар влизаше при краля и други знатни благородници. От своя страна Корбет вярваше напълно на Хърви, който почти не излизаше от съдебните канцеларии, а пръстите му бяха вечно изцапани с восък и различни мастила. Той нямаше друг живот освен работата си; Корбет непрекъснато трябваше да го събужда и да го отпраща в самотното му жилище на Кендълуик Стрийт.
Щом приключи с тези въпроси, Корбет се срещна с Ранулф в голямата зала, където чиновниците, правниците и съдиите вече оредяваха. Тръгнаха обратно към Бред Стрийт, където спряха в една пекарна. Корбет купи топъл пай с прясно сготвено заешко, нарязано и обилно посипано с подправки. Двамата заръфаха с апетит, докато бързаха към дома и по брадичките им се застича ароматен сос. На ъгъла на Бред Стрийт Корбет заведе Ранулф да вечерят в една кръчма, където често ходеха. Обикновено хапваха задушено месо със зеленчуци и тази вечер не беше изключение. След като се наяде до насита и пи доста, но без да прекалява, Ранулф се отдаде на обичайните си опити да прелъсти нечия жена или годеница, оставяйки Корбет отново да се взира сам в мрака.