Прислужникът би дал половината от златото, което притежаваше, за да разбере какво мисли писарят, но това би било чиста загуба, защото Корбет седеше и си спомняше думите на краля, планираше утрешната среща, надявайки се, че Хърви ще се погрижи духовниците, чиито имена му беше дал, да дойдат в залата на катедралния съвет. След като премисли всичко и се почувства удовлетворен, той отново насочи мислите си към Мейв. Бе така потънал в блянове, че изобщо не забеляза тъмната, забулена фигура в отсрещния ъгъл, която го наблюдаваше със злобен поглед.
ГЛАВА ОСМА
Тази нощ не валя и разбойниците бяха благодарни за този скромен дар, докато се промъкваха между последните дървета от гората Епинг, за да тръгнат по заледения път. Тук снегът не беше толкова дълбок — утъпкан и слегнал от преминаването на малкото каруци и карети, осмелили се да излязат в това време. Шестимата мъже, въоръжени до зъби, се движеха безшумно. Дрехите им бяха събирани от различни места — тежки кожени елеци върху лекьосани дантелени ризи, откраднати от жертвите им или от някоя къща; дебели вълнени панталони, напъхани във високи кожени ботуши и наметки в различни цветове, плътно увити около телата им. Всички носеха по няколко ками и сабя, препасани в широките им кожени колани, а главатарят им, Робърт Фицуорън, се перчеше с малък кръгъл щит и коничен шлем. Имаше ги отпреди няколко години, когато се бе измъкнал от кралските хора, събиращи войници за похода в Шотландия. Той имаше други планове, затова беше убил командира на своята част, бе откраднал парите му и взимайки каквито оръжия бе успял, се бе скрил в гората Епинг.
От години беше разбойник, превърнал престъпленията в доходоносен занаят. Районът беше пълен с бандити, хора извън закона — селяни, избягали от господарите си, войници, дезертирали от войните, престъпници от града, убийци, клетвопрестъпници, богохулници. Фицуорън им бе станал главатар. Разбира се, понякога имаше и провали — неуспешни засади, предателства на прислужници от кръчмите, които си отмъщаваха за измяната на любимия, но той винаги оцеляваше и привличаше другите мъже към себе си, както пламъкът на свещта — нощните пеперуди.
Но сега бандата му беше намаляла до по-малко от десетима души. Трудно беше да проследиш елен, а още по-опасно да нападаш отдалечените ферми. Селяните се пазеха от него, намираха начин и да пазят семействата и добитъка си през нощта. През пролетта и лятото, когато движението по пътя се увеличаваше, беше по-лесно да плячкосат нещо, но дори тук славата за жестокостта на Фицуорън се бе разнесла надалеч. Малцина пътуваха сами, пътниците се събираха в кервани, придружавани от поне трима-четирима войници от някой замък или укрепено имение. Но напоследък късметът на Фицуорън беше проработил. Когато нападаше някой пътник, керван или къща, той взимаше само онова, което му трябваше — храна, оръжия и дрехи — и се наслаждаваше на телата на пленничките си. Живееше като животно, ден за ден, докато не срещна онзи свещеника и не бе подхванал новото си начинание. Фицуорън събираше скъпоценности и ги изпращаше в Лондон, където свещеникът ги продаваше.
Връзката им беше много изгодна и Фицуорън я поддържаше с цялата си алчност и лукавство. Какво щеше да прави, когато събере достатъчно пари? Може би щеше да си купи помилване? Да се върне сред хората? Да се присъедини към стадото, което тъй често беше нападал?
Но тази сутрин той беше толкова ядосан, че напусна гората заедно с петима от хората си. Вървяха между дърветата, колкото можаха, но ако искаха да стигнат до имението Катхол, близо до село Лейтън, трябваше да излязат на открито. Затова Фицуорън бе наредил да се въоръжат до зъби и всеки от хората му носеше арбалет и колчан стрели.
Когато стигнаха до кръстопътя, той ги накара отново да навлязат между дърветата и изпрати най-младия напред да се увери, че пътят е безопасен. Той се промъкваше като ловуваща лисица, ушите му бяха нащрек за всеки звук, очите му за миг бяха заслепени от снежната белота. Потърси някакво цветно петно, нещо, което би го предупредило, че не бива да продължава. И той като останалите се боеше от Фицуорън. Главатарят им не прощаваше провала; всеки, който му се опълчеше или не успееше да изпълни заповедите му, не можеше да очаква милост. Младежът вече се чувстваше напрегнат, защото бе вън от гората. Прекарваше по-голямата част от дните си там, защитен от сенките й и липсата на пътеки; там преследвачите лесно се губеха или попадаха в някое блато, където потъваха и изчезваха завинаги. Фицуорън знаеше тайните пътеки и се движеше по тях, затова младежът разбираше, че работата им тази сутрин трябва да е много важна, след като главатарят им ги е извел толкова далеч от гората.