— Хората ми — каза той — отдавна са в гората. Не е справедливо да ги оставя без нищо. — Той се обърна към масата. — Завържете този измамник, а после — той захвърли Басингъм настрани като парцалена кукла ис едно движение разчисти чиниите и чашите — ще го оставим да гледа как се забавляваме.
Басингъм изкрещя, когато разбойниците хванаха жена му, но в имението нямаше никого, а околността бе покрита с дълбок сняг. Кой би могъл да им се притече на помощ. Изпълнен с гняв, Фицуорън знаеше, че някой трябва да заплати за този провал.
В Лондон Корбет и Ранулф бяха на съвсем различна среща. Хърви ги беше посрещнал пред южния вход на „Сейнт Пол“ и те влязоха заедно в катедралата, точно когато утренната завършваше. Корбет им направи знак да останат в кораба, който още беше тъмен. Погледна към светлината, хвърляна от редиците свещи в сребърни свещници между редиците столове за хористите. Духовниците вече пееха последния псалм. Корбет се заслуша в текста: как Бог щял да дойде в деня на Страшния съд и да донесе справедливост за всички хора. Писарят се усмихна сухо. Ако Бог дойдеше, щеше да прекара доста време, раздавайки справедливост тук, в „Сейнт Пол“. Най-накрая псалтът започна Славословието — и отговорът прозвуча триумфално в храма. Настъпи тишина, свещениците се заизнизваха, свещите бяха угасени и мракът отново изпълни катедралата. Корбет не се интересуваше дали са го видели, но след като почакаха малко, поведе Ранулф и Хърви през кораба, покрай хора и навън през двора към залата на катедралния съвет. Тя съвсем не приличаше на помещението, където бяха пирували само преди два дни. Килимите бяха събрани, масите — струпани покрай стената. На подиума няколко тъмни фигури в раса го очакваха; на трепкащата светлина на свещите лицата им изглеждаха страховити. Още не се беше разсъмнало напълно и помещението изглеждаше мрачно и потискащо. Докато вървеше по дървения под, Корбет разглеждаше щитовете, висящи по стените, украсени с гербовете на духовниците, служили на Църквата през вековете. По тях изобилстваха различни цветове — синьо, червено, златно и черно — и животни — легнали и изправени на задните си лапи лъвове и леопарди, грифони и дракони. Защо ли, зачуди се той разсеяно, Божиите хора имаха нужда от подобна войнствена украса?
Когато стигна до подиума, Корбет се поклони и изкачи стъпалата. Отиде до масата, доволен, че духовниците му оказват уважението, дължимо на кралски пратеник. Отпусна се в големия дъбов стол и направи знак на Ранулф и Хърви да седнат на пейката до него. Преброи присъстващите и остана доволен — петима свещеници, същите, които бяха участвали в гибелната за Дьо Монфор литургия преди два дни. Огледа ги, разпозна пухкавото лице на Плъмптън и кимна в отговор на беглия му поздрав. Другите свещеници бяха на различна възраст; някои изглеждаха аскетично, други сякаш не бяха спирали да се тъпчат и за един час през целия си живот. Всички бяха облечени в тъмни роби, ръкавите и качулките им бяха обточени с хермелин. И на всички лица беше изписана тревога, сякаш се бояха от онова, което щеше да последва. Корбет ги погледна отново, наслаждавайки се на мига. Изпитваше почти необятна омраза към тези самодоволни Божии люде, защото знаеше, че един, а може би и повече от тях бяха извършили убийство, оскверняване и богохулство. Сега седяха тук, потънали в лицемерно набожно мълчание, готови да отговарят на въпросите му, но ако сбъркаше нещо, веднага щяха да протестират пред архиепископа на Кентърбъри, краля, папата — пред всеки, който би пожелал да ги изслуша.
Корбет изчака Хърви да извади подноса с писмените си принадлежности и пергамента. Ранулф седеше със сключени ръце и се наслаждаваше на момента. За него беше опияняващо да съди по-висшестоящи от него, особено ако бяха свещеници.
Когато Хърви се приготви, Корбет започна.
— Преподобни отци, радвам се, че откликнахте на моята молба и тази на краля да се срещнем тук, за да обсъдим събитията, които се случиха тази седмица. Нека ви припомня ужасното събитие. В понеделник беше отслужена литургия от вашия скъп и почитан колега Уолтър дьо Монфор, главен свещените на тази катедрала. Малко преди да раздаде причастието, той се свлече на земята. Смъртта му беше мигновена. Тялото му беше отнесено в сакристията, където бе помазано. Прегледах го и бързам да добавя — Корбет вдигна ръка, — че макар да не съм лекар, според мен той е бил отровен. Освен това смятам — писарят внимателно подбираше думите си, — че отровата му е била дадена по време на литургията. — Той чу как духовниците ахнаха от изненада и зашепнаха „светотатство“. Отново вдигна ръка. — Съобщавам ви това, само като една възможност. Ако някой не ми вярва, позволете да изложа фактите, които знам.