И Корбет разказа същото, което беше съобщил на краля. Как скованото лице на Дьо Монфор, почернелите ми уста и език, както и внезапната му смърт, са симптоми на отравяне с бързодействаща отрова. Позова се на отец Томас, когото много от духовниците вероятно познаваха, каза, че лекарят му е обяснил, че всички силни отрови действат мигновено.
— Въпросът е — заключи Корбет — кой го е убил и защо.
Както очакваше, сър Филип Плъмптън отговори първи.
— Откъде да знаем — насмешливо попита той, — особено като се има предвид онзи мях с вино, който ти дадох, че покойният Дьо Монфор не е бил отровен от краля? Или — добави Плъмптън, многозначително гледайки Корбет — от някой от неговите придворни.
Корбет се въздържа да окачестви изказването му като държавна измяна.
— Отново ще се позова на отец Томас от болницата „Сейнт Бартолъмю“ — отвърна той, — който ще ви каже, че ако Дьо Монфор е изпил виното, пратено от краля, което несъмнено е било отровено от някой друг, нямаше да издържи и началните молитви от службата. Разбира се — Корбет внимаваше с думите, за да подготви добре капана си, — ако твърдите, че Дьо Монфор е пил вино и е нарушил църковните канони, които предвиждат пълно въздържание преди литургия, нека онези, които са го видели, ми кажат.
Въпросът му беше посрещнат с мълчаливо неодобрение и тътрене на крака.
— В такъв случай — рязко продължи Корбет — може би трябва да продължим — той кимна към Хърви. — Това е мастър Уилям Хърви от съдебната канцелария.
Той ще записва моите въпроси и вашите отговори. И така, бихте ли съобщили имената и постовете, които заемате?
Духовниците се представиха, като започнаха отляво на Корбет.
— Сър Джон Ивдън, библиотекар.
Жълтеникаво лице, слаб, съсухрен, с бели кичури коса, стърчащи от главата му. Корбет забеляза увисналата уста и лукавите очи, които избягваха неговите.
— Дейвид Етрик.
Събирачът на милостиня, червендалест, дребен, съвсем плешив. Докато се представяше, ръкомахаше. Корбет долови лек шотландски акцент.
— Робърт дьо Лус.
Аскетичен на вид, гладко обръснат, с добре поддържани коса, ръце и нокти, учен мъж, подходящ за поста на ковчежник.
— Стивън Бласкет.
Млад, с гладко лице, ясен поглед и пръсти, изцапани с мастило като тези на Хърви. Още преди да каже с какво се занимава, Корбет предположи, че е главен писар и секретар на катедралата.
И най-накрая закръгленият, симпатичен Филип Плъмптън, пазител на Светата утвар. Мъж, когото Корбет прецени като най-опасен, защото въпреки усмивката, погледът му беше твърд и непреклонен. Труден човек, помисли си писарят, и опасен, ако се изпречиш на пътя му.
Когато всички се представиха, без да крият неприязънта си от присъствието и въпросите му, Корбет взе парче пергамент, приближи един от сребърните свещници и начерта дъга.
— Да си представим — започна той, — че това е олтарът. Бихте ли ми казали къде стояхте по време на освещаването на Светите Дарове.
След продължителен разпит, по време на който не обръщаше внимание на явното раздразнение на Хърви, Корбет установи как са били подредени. Дьо Монфор бил в средата. От лявата му страна — Бласкет, Дьо Лус и Плъмптън, а от дясната — Ивдъм и Етрик.
— Кажете ми — продължи писарят — какъв е редът, в който се провежда службата.
— Ти го знаеш добре — рязко отвърна Етрик. — Беше там, видях те и по-късно усърдно да обикаляш около олтара.
— От Шотландия ли си? — усмихна му се Корбет.
— Да, от Шотландия съм — отвърна мъжът. — Роден съм близо до Единбург — той се облегна на масата и погледна гневно писаря. — И преди да попиташ, ще ти кажа, че съм верен поданик на крал Едуард, както много шотландци. По време на последния поход срещу Берик имаше много шотландци, които се биха на страната на краля.
— Нищо не намеквам — отвърна примирително Корбет. — Просто те запитах дали си шотландец. Но помогни ми да освежа паметта си, мастър Етрик. Дьо Монфор стоеше в средата на олтара, който се намира под големия източен прозорец, а над него е разпятието, така ли?
Етрик кимна.
— Какво става между освещаването и раздаването на причастието?
Етрик сви рамене.
— Всеки от нас получи поднос с нафора.
— И ти изяде ли я?
— Да.
— Не искам да светотатствам — каза Корбет, предусещайки възмутените изблици, — но сигурен ли си, че нафората, раздавана след освещаването, не е била подменена от някого на олтара?
— Не би могло — извиси се пискливият глас на Бласкет. — Да бъдем честни — всички ние бяхме при олтара. Нито един свещеник или свещеноприслужник не докосва хляба или виното, след като са били претворени.