Корбет внимателно си записа понятията, които младежът високомерно използваше.
— Но въпросът си остава, сър Стивън — каза той. — Кой освети и раздаде нафората?
— Дьо Монфор.
— И никой друг?
— Никой — усмихнато потвърди Плъмптън.
— Какво стана после?
— За Бога — намеси се бързо библиотекарят Ивдън, — ти знаеш какво стана. След като приехме нафората, беше ред на виното.
— Да, от потира. Кой пи първи?
— Дьо Монфор. Подаде го на мен, а после… — библиотекарят замълча за миг. — После, разбира се на Етрик, който го върна на Дьо Монфор. По същия начин постъпи и с тези, които му бяха отляво.
— Които бяха? — прекъсна го Корбет.
— Плъмптън, Дьо Лус и Бласкет. Точно така — кимна библиотекарят. — Така бяхме подредени на службата.
Корбет вдигна пръст:
— И после потирът бе върнат на Дьо Монфор?
— Да.
— Кой го върна?
— Аз — Бласкет ядно погледна Корбет.
— Не, не беше така! — прекъсна го Дьо Лус, който седеше и внимателно слушаше разговора. Гласът му беше тих и мелодичен в контраст с тези на останалите духовници. — Стивън, не ти го върна.
— А кой? — рязко попита Корбет.
— Филип — Дьо Лус се обърна към Плъмптън, — ти го подаде на Дьо Монфор.
Лицето на пълничкия духовник почервеня от гняв.
— Не, не бях аз. Аз… — той млъкна и се отпусна на стола.
— Да, прав си, Робърт, аз бях. Дьо Монфор подаде потира наляво. Аз пих, после ти, накрая Бласкет. Но разбира се, Стивън, ти не го върна направо на Дьо Монфор, спомням си. Върна го обратно по редицата, нали?
Бласкет кимна.
— Така беше.
Корбет погледна Хърви, чието перо скърцаше шумно по пергамента.
— Смени си перото, мастър Хърви.
Уилям се усмихна благодарно за почивката, остави перото, подостри друго с остър нож, потопи го в мастилницата, която предварително беше затоплил на една от свещите, и отново започна да пише.
— Така — продължи Корбет, — значи потирът е бил върнат. Какво стана тогава?
— Не знаем — меко каза Дьо Лус. — Бяхме приели нафората и виното. Какво мислиш, че сме правили, писарю? Сведохме глави и произнесохме обичайните думи на благодарност.
— И после? — Корбет имаше чувството, че разговорът започва да се изплъзва от контрола му.
— Чух звук — продължи Дьо Лус. — Вдигнах поглед. Дьо Монфор се обръщаше, ръката му се вдигна към гърлото, останалото го знаеш. Падна на земята. Когато го занесоха в сакристията, беше вече скован от смъртта.
Корбет огледа духовниците, чиито невъзмутими лица ясно се открояваха на светлината на свещите. После вдигна поглед към прозореца и забеляза, че стаята става все по-светла. Беше разочарован. Ненавиждаше самодоволството на тези петима души. Беше задал въпросите си и те му бяха отговорили. Нямаше никаква загадка. „А сега какво, мастър писарю?“, сякаш тайно му се подиграваха те. „Какво още ще попиташ?“ Корбет се сети нещо.
— Ами ако ви кажа — бавно започна той, — че сър Уолтър е трябвало да занесе потира с отровното вино на краля, който да пие, преди да си разменят целувката на мира? — Корбет изпита задоволство, когато чу как духовниците ахнаха. — Ами ако — той погледна към тавана — ви кажа, че има хора, които смятат, че отровата не е била предназначена за Дьо Монфор, а за негово величество? Мога ли да ви напомня, че убийството или дори опитът за убийство на богопомазания ни владетел е държавна измяна? Не е нужно да ви описвам какви са наказанията за подобно ужасно престъпление. Знаете ли също така, че има хора, които смятат, че отровителите трябва да бъдат сварявани живи? — Корбет, който рядко беше отмъстителен, сега изпитваше желание да накара тези самодоволни мъже да страдат. — Чувал съм за един човек, когото сварили жив в Уелс. Бил завързан за кол и потопен с краката надолу в огромен димящ казан. Пищял половин час, докато месото падало от костите му.
Плъмптън рязко стана и удари по масата с отрупаната си с пръстени ръка.
— Нямаш право да ни заплашваш, писарю! — извика той. — Намекваш, че някой от нас е отровил Дьо Монфор, но всъщност е искал да извърши държавна измяна и да убие крал Едуард. Вярно е, писарю — продължи безмилостно духовникът, — че отхвърляме искането на негово величество да ни облага с данъци, но това не означава, че сме предатели. Дълг на Църквата е да съветва краля. Тя е помазала Едуард. Никой не се е радвал на по-голяма лоялност от страна на свещениците в тази катедрала, както настоящият ни крал.
Канеше се да продължи, но Дьо Лус сложи ръка върху неговата.