— Седни, Филип — каза той, полуусмихнат. — Разбирам какво иска да каже нашият посетител. Беше извършено ужасно престъпление — сериозно продължи той. — Един от нашите братя беше убит по време на причестяването, отровен, ако вярваме на мастър Корбет. Той твърди, че човекът, който е замислил смъртта на Дьо Монфор, е искал да убие и нашия крал и няма интерес да ни лъже. Това, братя мои, са много тежки и ужасни престъпления.
Корбет беше благодарен на Дьо Лус за намесата, макар държанието му никак да не му допадна — все едно успокояваше деца, между които беше и самият писар. Настъпи тишина; Етрик стана й отиде към малката маса в отсрещния ъгъл, където имаше поднос с кана вино и чаши. Напълни ги, сложи една до Корбет и раздаде останалите на колегите си, без да обръща внимание на оскърбените физиономии на Хърви и Ранулф. Донесе и блюдо със захаросани плодове. Корбет отбеляза с кисела усмивка, че никой не смее да хапне или пийне. Етрик седна, но забелязал тишината, отново стана и се върна до Корбет. Вдигна чашата за наздравица към него и внимателно отпи от нея.
— Мастър писарю, можеш да бъдеш спокоен — каза той. — Това е чудесно бордо и в него няма отрова. — Шегата намали напрежението. Корбет се усмихна, взе чашата и отпи, наслаждавайки се на ароматното вино. После я подаде на Ранулф, посочвайки с пръст, че може да си вземе и от захаросаните плодове.
— Нека приемем — поде Корбет, — че Дьо Монфор е бил убит. Нека приемем и че някой близък до него, който е също служител в тази катедрала, е искал смъртта му. Как го е направил? И защо? — писарят присви очи. — Защо си е направил труда да сложи отрова в меха с вино, след като Дьо Монфор е бил вече мъртъв? Защото съм сигурен, че е станало така. Какво е искал всъщност убиецът? Кой е имал зъб на Дьо Монфор?
Ивдън едва не се разсмя. Корбет се обърна към него.
— Забавно ли ти се вижда това, сър?
— Определено, сър — саркастично отвърна библиотекарят. — Попита кой е имал зъб на Дьо Монфор. Питам те, писарю, кой му нямаше?
— Моят брат иска да каже — намеси се Плъмптън, — че мастър Дьо Монфор беше влиятелен и затворен човек, и никой не го обичаше.
— И защо? Плъмптън сви рамене.
— Беше отмъстителен, потаен и много злопаметен. Винаги си връщаше — Плъмптън огледа всички с широко разтворени очи. — Защо не, нека си кажем истината. Всеки от нас имаше да го ненавижда.
— Не е вярно! — извика в отговор Бласкет.
— Нямаше да говориш така — злобно каза Плъмптън, — ако Дьо Монфор бе успял да влезе в леглото ти.
Младият секретар се опита да му отговори нещо, но Корбет вдигна ръка, за да прекрати спора.
— Няма смисъл — каза той — да спорим. Разбирам основанията ти, сър Филип. Вече разбрах, че сър Уолтър е бил странен човек и е бил отговорен за много неща. Може би е най-добре, ако разпитам всеки от вас поотделно — думите му бяха посрещнати с одобрителен шепот. — Ще започна — продължи Корбет — със сър Джон.
Библиотекарят кимна в знак на съгласие и Корбет изчака, докато останалите излязат.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Мастър Ивдън — започна Корбет, — тук съм по кралска заповед. Кажи ми, имаше ли повод да изпитваш неприязън към Дьо Монфор?
Ивдън замълча преди да отговори.
— Мисля, че да.
— Защо?
— Държеше се арогантно.
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв — рязко отвърна духовникът. — Той винаги се налагаше. Обичаше да се перчи със знанията си. Непрекъснато идваше в библиотеката и настояваше да разбере кои ръкописи имаме, къде са сложени, как се грижим за тях — Ивдън млъкна, сякаш търсеше думи. — У него имаше нещо… потайно, лицемерно…
— Смяташ, че е бил лицемер? Ивдън погледна прямо Корбет.
— Да.
— Защо?
— Понякога излизаше нощем. Никой не знаеше къде ходи.
— Нима е бил единственият духовник, който излиза нощем? — попита Корбет.
— Не, но приемаше и посетители. Опитваше се да ги скрие от нас. Често се срещаше в църквата с една жена. Стояха в кораба и разговаряха. Винаги след вечерня, когато там няма никого.
Корбет си спомни жената, която беше видял в деня, когато Дьо Монфор беше умрял.
— Знаеш ли коя е тя?
— Не. Винаги беше натруфена в коприна и кадифе, като охранения кон на някой богаташ. Ароматът, който се носеше от нея, беше толкова силен, че се усещаше чак на мястото за хора.
— Ти често ли седеше там?
— Да — отвърна Ивдън. — Следях Дьо Монфор, ако това искаш да ме питаш. Ненавиждах го.
— Знаеш ли какви бяха отношенията между Дьо Монфор и тази странна жена? — попита Корбет.
— Не, но подозирам, че му беше любовница.
— Но сър Филип Плъмптън… — започна Корбет. — Той намекна, че Дьо Монфор е бил мъжеложец и се е опитал да прелъсти онзи млад духовник, Бласкет.