Ивдън изрева от смях.
— Това никак не би било трудно!
— Какво искаш да кажеш?
— Питай го сам, писарю. Не съм тук, за да отговарям на въпроси от негово име.
— Да, така е. Тук си, за да отговаряш на въпроси за Дьо Монфор. Кажи ми, имал ли си някакво пререкание с главния свещеник в дните преди да умре.
— Не. Опитвах се да го избягвам.
— В деня, когато умря, по време на литургията, ти отпи от потира и му го върна, така ли?
— Не — бързо отвърна Ивдън. — Не беше така. Спомни си, че аз бях първият отдясно на Дьо Монфор. След мен Етрик пи от потира, после той го върна на Дьо Монфор, който пък го подаде на другите трима. Те пиха от него след мен.
— Да — каза Корбет. — Когато потирът се върна у него, ти стоеше от дясната му страна, както каза.
Ивдън се усмихна.
— Забравяш едно нещо, писарю — Дьо Монфор вече беше взел потира и беше пил от него. После не е пил повторно.
— Откъде знаеш? Духовникът онемя.
— Такъв е ритуалът.
— И ти не си го видял да пие?
— Не го видях да пие втори път — подчерта Ивдън. — Какво искаш да кажеш? Да не мислиш, че Дьо Монфор просто е стоял и ме е чакал да сипя нещо в потира и да му кажа да пие още веднъж? Не мислиш ли, че би се усъмнил?
— Така е — каза Корбет. — Благодаря ти.
Ивдън го изгледа ядно, поклони се едва-едва и излезе.
Следващият беше Плъмптън. Той влезе с уверена походка и усмивка на уста. Корбет му зададе същите въпроси и получи същите отговори. Да, той мразел Дьо Монфор. Защо ли? Защото смятал, че Дьо Монфор не е подходящ за такъв висок пост. Той повтори намеците си за личния живот на Дьо Монфор, но не представи сериозни доказателства.
Корбет кимаше разбиращо, докато го слушаше. Плъмптън изглеждаше доволен от отговорите си и писарят го остави да мисли така, докато точно преди свещеникът да реши, че разпитът е приключил, Корбет се приведе към него и леко докосна ръката му.
— Две неща ме притесняват — каза той. — Ти стоеше отляво на Дьо Монфор при олтара, нали?
— Да.
— Потирът ти беше подаден, след като останалите свещеници бяха пили от него?
— Точно така.
— Тогава за теб би било лесно да сложиш отрова вътре.
Плъмптън сви рамене.
— Би било лесно — съгласи се той, — ако не бяха две неща. Първо, Дьо Монфор ми нямаше доверие. Имаше остър поглед и щеше да ме види, ако сложех нещо в потира. Литургията щеше да бъде спряна също така рязко, както и стана всъщност, само че по друга причина. А второто, мастър писарю, е че Дьо Монфор вече беше отпил от потира, както сър Джон Ивдън навярно ти е казал. Не би имало причина да пие отново.
Корбет седна и се замисли върху думите му. Беше ли видял някой сър Уолтър да отпива от потира, след като му го бяха върнали? И все пак, той трябваше да е пил втори път, след като отровата е била сложена в него. Защото, ако е била там, когато бе отпил за първи път, останалите свещеници също щяха да умрат. Какво беше станало тогава? Той любезно освободи Плъмптън, но внезапно го повика отново.
— Сър Филип, извини ме, но имам още един въпрос. Мъжът се обърна с ръка върху дръжката на вратата.
— Кажи, мастър писарю.
Корбет го погледна; осъзна, че предишната дружелюбност на свещеника е била престорена; този човек беше опасен, амбициозен, безмилостен. Приемаше дребната обида като сериозна заплаха, защото, подобно на писаря, се бе издигнал сам от простолюдието и вярваше, че трябва да се бори за всяка глътка въздух.
— Сър Филип — помирително каза Корбет, — казах, че ме тревожат две неща. Второто е следното. Ти изтъкна почти незабавно след убийството, че виното, изпратено от краля, е било отровно. Как го разбра?
Усмивката изчезна от лицето на мъжа.
— Аз… — заекна той.
— Да?
— До сакристията има малка ризница. Може би си я забелязал. След като внесохме тялото, влязох в нея. Мехът беше там, запушен, заедно с чашата. Отпуших го. Миришеше странно. След като ти прегледа трупа на Дьо Монфор, аз направих същото. Усетих мириса на отровата от устата му, същия като от меха с вино. Затова заключих, че някой е изпратил отровно вино на Дьо Монфор преди началото на литургията.
— Ти ли сложи меха там?
— Не.
— Какво те кара да мислиш, че свещеник, който познава църковните закони, ще ги наруши като пие от това вино?
Плъмптън сви рамене.
— Дьо Монфор нарушаваше много правила.
— Питах те и преди. Кои точно?
— Не знам! — извика Плъмптън. — Беше потаен, много, много потаен. Аз отговарям само за сакристията. Може би другите могат да ти помогнат.
— Все пак, какво те накара да помислиш — настоя Корбет, — че Дьо Монфор е пил от този мях?