— Нищо — отвърна Плъмптън. — Просто видях меха и чашата. Наблюдавах те как прегледа тялото на Дьо Монфор и помириса устата му. Направих същото, после се върнах и отпуших меха. Тогава разбрах, че в него е имало отрова.
— Но ти не си я сложил там.
— Не.
— Тогава кой го е направил?
— Не знам.
— Благодаря ти.
Когато Плъмптън излезе, Корбет се обърна към двамата си спътници. Хърви, приведен над пергамента, изпълваше бързо листа с четливи синьозелени букви. Ранулф седеше и зяпаше; за него разпитът на такива влиятелни свещеници беше по-приятно забавление от което и да е представление или зрелище по лондонските улици. Корбет се наведе и внимателно затвори зейналата уста на прислужника си.
— Ранулф, не съм те виждал толкова кротък.
— Мастър — отвърна бързо прислужникът, съвземайки се, — по градските улици чуваме какво ли не за тези тлъсти, богати свещеници. Виждаме ги да се разхождат като господари, където си пожелаят. Имат свои съдилища, свои съкровищници. Живеят свой живот, имат специални права и привилегии — той се усмихна на Корбет. — Не съм виждал някой да ги разпитва като теб.
Писарят се усмихна.
— Радвам се, че съм доставил удоволствие на някого — погледна към Хърви, но той беше потънал в онова, което пишеше.
— Мастър Уилям! — извика Корбет. Дребничкият писар вдигна поглед. — Препис ли правиш? — мъжът кимна енергично. — Добре. Ранулф, кажи на мастър Етрик, че го очакваме.
Ранулф скочи на крака и изчезна през вратата. Върна се почти веднага, следван от шотландския духовник, чието лице имаше враждебен израз. Дори начинът, по който вървеше, повече подхождаше на военен лагер, отколкото на катедрала.
— Седни, мастър Етрик.
— Благодаря.
— Значи си шотландец.
— Вече го казах.
— Винаги ли си бил свещеник?
— Не. Сражавал съм се за краля по време на не един поход.
— Под чие командване?
— На граф Съри.
— Роднини ли сте?
— Не, не сме! — отсече Етрик. — Но при първите походи на крал Едуард в Шотландия, аз бях полезен на краля и още повече на графа.
Корбет кимна. Знаеше какво означава „полезен“; беше срещал и преди такива свещеници в Шотландия и Уелс; мъже, преминали на страната на нашественика, които ги снабдяваха със сведения, тайни послания и всякакви клюки. Беше ли Етрик вероломен човек, чудеше се Корбет. Скоро щеше да открие.
— И получи служба тук?
— Дължа много на графа на Съри.
— Сигурен съм, че той те смята за верен служител.
— Така е.
— Но за да може графът да ти осигури богато платена служба — продължи Корбет, — му е трябвала и подкрепата на лондонския епископ.
— Не и в този случай — отвърна шотландецът. Корбет забеляза, че акцентът му е станал по-изразен, той сякаш се бореше да овладее гнева си.
— Кой тогава?
— Свещеник съм тук само от две години. Дължа благодарност на негова светлост Робърт Уинчълси, архиепископът на Кентърбъри.
— Аха! — възкликна Корбет и се загледа в гредите на тавана.
— Нещо лошо ли има в препоръката на милорд архиепископа? — попита язвително Етрик.
— Не, няма нищо лошо. Харесваше ли Дьо Монфор?
Етрик сви рамене.
— Както казах, отскоро съм тук.
— Но бързо си се издигнал. Ти ли раздаваш помощите?
— Да.
— Тогава сигурно често си общувал с главния свещеник?
— Не, предимно с Дьо Лус. Искам да кажа, със сър Робърт дьо Лус.
Корбет забеляза промяната в гласа му.
— Той е ковчежникът и по всички въпроси се обръщам към него.
— Знаеш ли нещо за Дьо Монфор?
— Нищо. Рядко говорех с него.
— Защо?
— Не го мразех, просто не ми харесваше. Струваше ми се неприятен човек.
— Но си чувал слухове за него? Шотландецът сви рамене.
— Всяка общност мрази водача си. Носят се слухове, обвинения.
— Какво се говореше за Дьо Монфор? — настоя Корбет.
Шотландецът въздъхна дълбоко.
— Нищо особено. Нищо съществено. Просто не го обичаха заради поста му, заради арогантността и гордостта му.
— Харесва ли ти да служиш тук?
— Какво искаш да кажеш? Корбет направи гримаса.
— Ти си шотландец. Сега Англия и Шотландия са във война.
Етрик се овладя.
— Вече ти казах — спокойно отвърна той, — много шотландци са верни на крал Едуард, а не на някой дребен лорд или барон-крадец, или на онзи селянин Уолъс.
Корбет внимателно го наблюдаваше. Сега в очите му блестеше неподправена омраза. Този човек беше различен; той не мразеше Дьо Монфор, а родината си. Тук имаше някаква тайна, но Корбет реши, че тя може да почака.
— Благодаря, мастър Етрик — когато свещеникът понечи да излезе, Корет използва същия номер, както с Плъмптън и го спря.