— Мастър Етрик, още нещо. Знаеше ли нещо за виното, което кралят подарил на сър Уолтър?
— Не.
— Благодаря ти. Може да се наложи да те повикам пак.
Свещеникът се обърна и сви рамене.
— Тогава побързай, защото графът на Съри ме очаква, за да се върнем обратно в Шотландия.
— Не се тревожи — извика Корбет в отговор. — Сигурен съм, че всичко ще се изясни скоро.
Следващият беше Дьо Лус, който се различаваше от останалите: студен, аскетичен, човек, който напълно се владееше. Мисълта му беше бърза, беше роден за управник и очевидно бе познавач на човешките характери. Корбет прецени, че е на негова възраст, около тридесет и пет, докато останалите свещеници, с изключение на Бласкет, бяха доста над петдесетте. Корбет зададе обичайните си въпроси за меха и потира, но не научи нищо ново. Дьо Лус не помнеше нищо необичайно, затова Корбет прехвърли разговора към тайнствения личен живот на Дьо Монфор.
— Ти си ковчежникът на катедралата, нали?
— Точно така.
— Прахосвал ли е Дьо Монфор църковни средства?
— Не. Сметките бяха в ред. Всъщност — Дьо Лус почеса брадата си, сякаш раздразнен от въпроса, — Дьо Монфор се гордееше, че не е пипнал и едно пени от приходите на катедралата. Беше оставил всички въпроси, свързани с парите, на мен.
— Беше ли богат Дьо Монфор?
— Да, много богат.
— А източникът на богатството му? Дьо Лус сви рамене.
— Имаше имение в Катхол, близо до селцето Лейтън в Есекс, но никога не съм виждал сметките от него. Водеше ги сам.
— А къща?
— Да, имаше голяма къща, близо до Холбърн, но както казах, сам водеше сметките си отделно от тези на катедралата.
— Познаваш ли някой от приятелите на Дьо Монфор? Или приятелките?
Дьо Лус присви очи.
— Носеха се слухове за скандални истории. Знам какво може да са ти казали другите. И аз съм го виждал. Една начервена и натруфена жена често идваше при него в катедралата, но в това няма нищо скандално, нали, писарю?
— Не, няма — отвърна остро Корбет. — Благодаря ти, мисля, че остана само мастър Бласкет.
Младият секретар беше нервен. Гладкото му лице с нежна кожа бе изопнато от тревога, ръцете му бяха скрити в ръкавите на робата. Корбет предположи, че това е така, за да не се вижда, че треперят. Той покани младежа да седне.
— Ти беше секретарят на главния свещеник? Бласкет кимна.
— Ти отговаряше за всички писма, които е изпращал?
— Да, така е. Аз изпращах и се грижех за всички документи, меморандуми, сметки и договори, свързани с катедралата.
— Откога си на този пост?
— От година.
— Какви бяха отношенията ти със свещеника? Младежът наведе глава и се загледа в масата. Корбет го наблюдаваше.
— Попитах те, сър, какви бяха отношенията ти с главния свещеник. Сър Филип Плъмптън намекна, че той „не се държал като мъж и свещеник“.
Очите на Бласкет проблеснаха. Корбет забеляза колко дълги са миглите му, колко приличат очите му на момински, особено сега, плувнали в сълзи. Беше ли този младеж достатъчно силен, за да обмисли и извърши светотатствено убийство?
— Дьо Монфор — бавно започна секретарят — беше необичаен човек, със странни желания и много потаен. Вече година съм на този пост и нито веднъж не съм видял документ, който може да го изобличи в нещо, нито съм писал такъв. И все пак… — Бласкет замълча. — Знам, че за мъртвите не се говори лошо, но имаше нещо покварено у него. Беше много дружелюбен и понякога, когато пишех, ме галеше по косата. Помолих го да престане. Плъмптън, който обича да подслушва чужди разговори, е чул последвалата препирня.
— А след това какви бяха отношенията ви?
— Студени и официални. Ако не беше умрял — Бласкет замълча за миг, — сигурно щеше да ме освободи. Не от служба в катедралата, а от поста ми на секретар.
— Знаеш ли нещо, сър Стивън, което може да ни помогне да разгадаем мистерията около смъртта на Дьо Монфор. Кой го е убил? Кога и как?
— Не.
Корбет погледна към парчето пергамент, на което бе начертал разположението на свещениците по време на съдбовната литургия.
— Сър Стивън, ще ти напомня, че ти си бил последният, който е пил от потира, преди да бъде върнат на главния свещеник — Корбет погледна младежа в очите. — Някой може да си помисли, че ти си имал най-добра възможност да отровиш виното.
Бласкет едва не се разсмя.
— За човек, който е главен писар в Кралския съд — презрително каза той, — си доста глупав. Зададе този въпрос на всички мои колеги и непрекъснато пропускаш едно нещо.
— И то е? — рязко попита Корбет.
— След като литургията беше прекратена и тялото на Дьо Монфор отнесено в сакристията, ти си прегледал потира и другата свещена утвар на олтара?