Поведоха го по вито каменно стълбище към етажа над залата на съвета — дълъг, белосан коридор, по който се редяха полирани дървени врати.
— Всяка от тези стаи — каза гордо Плъмптън — е на някой от духовниците. Ето тази е на Дьо Монфор — той се обърна към първата вляво и след като намери ключа на дебелата желязна халка, която висеше на колана му, отключи и те влязоха.
Стаята беше удобна и разкошно обзаведена. Двата овални прозореца бяха стъклени, единият със стъклопис на Библейска сцена. Корбет предположи, че изображението е на Йона, който излиза от корема на кита. На голямото легло с балдахин беше метната хермелинова покривка, поръбена със злато. Тежките сини завеси бяха дръпнати и разкриваха червени и бели възглавници. На стената висеше сребърно разпятие. До леглото имаше малка масичка, на която стоеше сребърен свещник; голям сандък беше подпрян на отсрещната страна до прозорците, друг — в долната част на леглото. На стената имаше закачалка.
Корбет се обърна.
— Може ли?
Без да дочака отговор, той повдигна капака на сандъка до леглото, забелязвайки, че ключалката е била разбита. Вътре нямаше нищо особено — дреболии, колани, токи, чифт ботуши за езда от мека испанска кожа. Корбет забеляза две книги — едната беше Библия, другата — сборник с богослужебни текстове.
— Разбихме ключалката — обясни Плъмптън, — за да се убедим, че няма нищо ценно, нищо интересно.
Корбет кимна и отиде до големия сандък. Неговата ключалка също беше разбита. Вдигна капака и прегледа дрехите вътре, но отново не откри нищо. Затвори сандъка и огледа пак стаята.
— Мастър Дьо Монфор е обичал удобствата.
— Да — отвърна Плъмптън. — Но уверявам те, мастър писарю, ние също огледахме стаята. В нея няма нищо, което да те заинтересува.
— Защо сте я претърсвали? — рязко попита Корбет.
Плъмптън сви рамене.
— Дьо Монфор беше мъртъв, трябваше да опишем вещите му.
— Тук ли държеше потира? Онзи, който използва на литургията?
— Не — каза Плъмптън. — Аз отговарям за сакристията. Според канона свещената утвар винаги се държи в или близо до църквата под ключ. Самият Дьо Монфор държеше много на това правило.
Корбет се усмихна и излезе. Слязоха по стълбите, писарят благодари на свещеника за вниманието и помощта, и следван от слисания Ранулф, излезе от двора на катедралата.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Корбет и Ранулф минаха по Патерностер Роу и излязоха на Чийпсайд. Улиците вече се пълнеха с хора. Небето беше яркосиньо, топличкото слънце постепенно топеше снега и той шумно падаше от полегатите покриви. Лондончани бяха решили да се възползват от хубавото време и Чийпсайд беше препълнен. Сергиите и магазините бяха отворени, раираните чергила плющяха на силния вятър. Златари, кожари и продавачи на пергамент старателно се трудеха, за да възобновят търговията, прекратена заради лошото време. Дами в обточени с кожа наметки газеха през снега, следвани от разтревожени прислужници; правници, които бързаха към „Сейнт Пол“, за да се видят с клиентите си, надменно си пробиваха път. Имаше войници от двореца и Тауър. Чираци изскачаха иззад сергиите, опитвайки се да привлекат вниманието на евентуалните купувачи. Двама просяци се клатушкаха, хванати здраво един за друг, защото улицата беше хлъзгава. От време на време пряспа сняг се стоварваше тежко върху чергилото на някой сергия, съпроводена от стреснатия вик на продавача и възторжените крясъци на хлапетата, които бяха навсякъде.
Корбет имаше чувството, че е попаднал в различен свят. „Сейнт Пол“ беше студена и мрачна, все още в ледените обятия на зимата. Тук всичко беше светло, изпълнено с живот, движение и цвят. С Ранулф си пробиваха път през тълпите. Повечето хора се опитваха да вървят в средата на улицата, далеч от стрехите и падащия сняг. Обущари чукаха усърдно на пейките си. Колари, докарали стока в града през снега, бяха решили да си починат и кръчмите нямаха нужда от висящите си табели, за да привлекат посетители. „Веселото слънце“, „Петелът“, „Червената врата“, „Камбаната, котката и цигулката“ бяха препълнени. Готвачите и прислужниците стояха на вратата и викаха: „Топъл пай!“, „Вкусен топъл пай със сирене“, „Елате и хапнете!“. Тези призиви се преплитаха с „Бяло вино от Елзас“ и „Червено от Гаскония“, „Вино от Рейн“ и „Вино от Ла Рошел“. Студът, миризмата на готвено и виковете напомниха на Корбет колко е гладен. Спря се на една сергия, за да погледа спора между двама продавачи на риба, който премина в бой. Единият се блъсна в дървената рамка и разпиля в кишата стоката си — треска, сьомга, змиорки, скатове, херинга и хамсия. Хлапетата веднага ги награбиха и въпреки виковете на собственика, и си плюха на петите.