Корбет, който обичаше самотата, често изпитваше удоволствие да се смесва с тълпата и да наблюдава различни сцени. На ъгъла забеляза труп, покрит с грубо платнище. Около него стражата беше събрала дванадесет души, които трябваше да произнесат присъдата. Очевидно някой нещастник беше умрял или убит в свада и местният следовател събираше съдебни заседатели, които да решат каква е била причината за смъртта и какво трябва да се предприеме.
По средата на Чийпсайд се движеше каруца, покрита с черно платнище, на което беше изрисуван бял кръст. Конят вървеше бавно и звънецът на оглавника му огласяше печално улицата. Един монах внимателно водеше животното през кишата и калта. Гологлав и бос престъпник, съгласил се да напусне кралството, стъпваше бавно с посинели крака и носеше дървен кръст пред себе си. Отиваше в Бриджгейт, придружаван от стража. Очевидно беше убиец, намерил убежище в някоя църква, който се бе отказал от него и обещал да напусне кралството. Корбет знаеше, че му трябват три дни, за да стигне Дувър и заключи, че шансовете му да стигне дотам са малки; или щеше да умре от студ, или роднините на жертвата щяха да го последват и убият на някое отдалечено място.
Оживлението на пазара замря за известно време, когато градски служител с туника, украсена с черепи, премина, раздрусвайки звънче и провиквайки се с отекващ глас: „Добри и състрадателни хора, молете се за душата на нашия скъп брат Робърт Хинки, който напусна този живот снощи в девет часа.“
Хората около Корбет прошепнаха молитва и глашатаят отмина. Корбет реши да се поразходи между сергиите. Може би щеше да избере подарък за Мейв между вълнените шапки, дантелите, панделките, копринените пискюли, конците, шнуровете, коприните, медните пръстени, свещниците, каните, четките — всичко, което би сметнала за полезно. Купи малка брошка във формата на кръст с увит около него дракон, изработена от ковано злато и прикачена към тънка като копринен конец верижка. Внимателно я прибра в кесията си, държейки я здраво, защото пазарът гъмжеше от крадци и апаши, които също имаха да наваксват загубите, претърпени заради силния сняг.
Огладнели, двамата с Ранулф се отправиха към една кръчма. Вътре беше влажно, но топло заради огъня, който гореше в голямото огнище. Без да обръща внимание на плесенясалата тръстика по пода, Корбет избра една маса далеч от останалите посетители — група играчи на зарове и млада жена, която вече изглеждаше доста пияна. Кръчмарят, набит мъж с престилка на кръста, се приближи, вдигнал мазни ръце за поздрав. Предложи им сладко вино от Кипър и Сицилия, но Корбет поръча две чинии месо и греян, силно подправен ейл.
Докато се хранеха, Корбет попита Ранулф:
— Научи ли днес в катедралата нещо, което аз може да съм пропуснал?
Прислужникът му поклати глава и отново заби нос в халбата.
— Сигурен ли си? — настоя Корбет.
Ранулф нарочно се бавеше, наслаждавайки се на редкия момент — Корбет се съветваше с него.
— Имаше нещо — започна той. — Какво?
— На олтара — той подреди чиниите и чашите върху масата, за да онагледи думите си. — Дьо Монфор стоеше в средата, нали?
— Да — нетърпеливо каза Корбет.
— Двамата свещеници от двете му страни стояха съвсем близо до него, нали?
Корбет кимна.
— Възможно е — каза Ранулф — един от тях или двамата да са сложили отровата в потира, преди да го върнат.
Корбет се намръщи.
— Така е, но тук е и голямата загадка, която изтъкна и Бласкет. Какво е станало с отровното вино? Когато прегледах потира, виното беше чисто и изобщо не миришеше на отрова.
Писарят отново почувства, че нещо се върти в главата му, нещо, което беше видял на онзи олтар и сега то го преследваше.
Той остави халбата и се облегна на стената. Нещо не беше наред. Спомни си капките вино на пода и другите, върху предната част на олтара, които миришеха на отрова. Някой трябва да беше сменил чашите. Но как е станало това? Нали нямаше два потира? Това поне беше сигурно. Стана, хвърли няколко монети на кръчмаря и си тръгна, оставяйки Ранулф да прави каквото си иска, а сам се упъти бавно обратно към дома си. Там, след като запали свещ, извади подноса с писмените си принадлежности и пергамент, Корбет записа онова, което знаеше досега.
Първо, Дьо Монфор е бил отровен по време на литургията.
Второ, Дьо Монфор е бил човек с потаен личен живот. Малко се знае за него, освен връзката му със странната жена, която беше близо до олтара в деня, когато умря.
Трето, Дьо Монфор не е бил обичан от повечето си колеги и изглежда не е имал приятели.
Четвърто, Дьо Монфор е трябвало да произнесе проповед след литургията, в която да отхвърли кралския данък. Но Едуард го е подкупил, за да защити правото му да го получава.