Пето, ако Дьо Монфор е бил отровен, как е станало?
Шесто, защо само Дьо Монфор беше отровен, а никой от останалите свещеници, които пиха от потира, не пострадаха?
Седмо, ако Дьо Монфор е бил отровен с причастието, какво е станало с отровното вино?
Осмо, може да е имало две чаши. Но кой ги е разменил и кога? Възможно ли е да е било направено точно копие на потира?
На другата сутрин Корбет стана рано. Не повика Ранулф, а се облече в най-хубавите си дрехи и излезе на улицата. Плъмптън му беше казал, че погребалната служба за Дьо Монфор ще се проведе в единадесет часа същия ден. Корбет бавно се отправи към катедралата, докато въпросите, които бе записал предишната вечер, отекваха в главата му. Загадката продължаваше да го измъчва, но имаше чувството, че ако открие липсващите парченца от мозайката, всичко ще си дойде на място. Тръгна по още пустия Чийпсайд. Само неколцина просяци се мотаеха наоколо: пекар и продавач на риба бяха оковани за покаяние. Вторият беше продавал развалена риба, сериозно престъпление тук, тъй като много лекари твърдяха, че от нея се хваща проказа. Продавачът на риба стоеше с ръце и врат в прангите, а под носа му бяха окачили развалена риба. Пекарят изглеждаше също толкова зле. Надписът над главата му гласеше, че пекарят Томас-ат-Крич е извършил сериозното престъпление да краде тесто. Корбет погледна разстроеното му лице.
— Какво си направил? — попита той, изтривайки с края на робата си потта от лицето на мъжа.
— Прислужникът ми — изпъшка мъжът. — Хората носеха тесто в пекарната и го слагаха на масата. Аз трябваше да го слагам в тави и да го пека, но имах таен капак на масата. Чиракът ми седеше под нея и отделяше част от тестото. След това давах хлябовете на жените, които ми бяха донесли тестото. Другото събирах, печех пресен хляб и го продавах — пекарят плю. — Не трябваше да се доверявам на чирака. Той ме предаде — мъжът погледна тъжно Корбет.
Месестото му лице беше посивяло от болката и умората, причинявани от желязната пранга около врата му. — Ще стоя тук до залез слънце.
Корбет кимна съчувствено и продължи; мъжът нямаше да стои много дълго, през зимата слънцето залязваше рано.
Корбет стигна Патерностер Роу и влезе в двора на катедралата. Портите се отваряха веднага след края на утренната. Клисари стояха до вратите. Корбет тихо се представи на един и влезе в кораба. Стенни факли бяха запалени в хора, а големите свещи на централния олтар горяха ярко и пламъкът им трепкаше в мрака. Певците вече заемаха местата си, а между хора и стълбите на олтара се намираше ковчегът на Дьо Монфор. Корбет се приближи и го заразглежда: направен от полиран чам, той беше положен на драпирана в червено маса. От всяка страна на ковчега горяха тъмни свещи в свещници от черно ковано желязо. Някой беше оставил цветя върху капака на ковчега. Корбет се огледа и видя в отсрещния ъгъл, близо до мястото, където беше стояла преди, жената, която бе видял в деня, когато Дьо Монфор умря. Нямаше много хора, повечето бяха зяпачи — ярко доказателство, че покойникът не беше имал много приятели. Корбет се канеше да отиде при жената, но тя внезапно се обърна и тръгна по пътеката между редовете. Той я проследи с поглед, после се облегна на една колона и зачака началото на службата.
Най-после заупокойната литургия започна. Както службата, на която Корбет беше присъствал е краля преди няколко дни, тя се водеше от петима свещенослужители. Главен сред тях беше сър Филип Плъмптън. Корбет едва се въздържа да не се усмихне. Плъмптън мразеше покойния, но се застъпваше пред Бога за душата му. Заупокойните песнопения приключиха, ковчегът бе окаден й изнесен на гробището на раменете на шестима здрави мъже, предшествани от клисари и прислужници от катедралата, носещи хоругви с изображението на Дева Мария, свети Георги и свети Павел. Те вървяха пред Плъмптън, следвани от други духовници и група момчета, облечени в бяло, които държаха свещи. Ковчегът беше заобиколен от факлоносци, петдесет и шест на брой, колкото бяха годините на починалия. Носилката, покрита със скъпи златоткани платове, беше следвана от няколко жени, които плачеха шумно, всички облечени в черно и с лица, скрити зад черни воали. Корбет реши, че са професионални оплаквачки. Нямаше време да се занимава с хора, който печелеха от мъртвите. Проследи с поглед дългата скръбна процесия, която напусна катедралата и се отправя към срещуположния ъгъл на двора. Купчина прясно изкопана пръст показваше къде ще е последният дом на Дьо Монфор.