Корбет, който стоеше до вратата, дочуваше слабо думите на Плъмптън, който отново молеше Бог да приеме своя верен слуга Уолтър дьо Монфор. Тялото беше спуснато в гроба. Корбет чу как буците падат върху дървения капак на ковчега и процесията отново се върна в катедралата. Корбет усети облекчението на оплаквачките, че всичко е свършено. Вратата се затвори и отвън се чу тихото подрънкване на лопатите, докато гробарите заравяха ковчега. Той изчака колкото изискваше благоприличието, преди да мине покрай олтара, където се прекръсти пред трепкащите свещи и да се насочи към сакристията. Плъмптън сваляше филона си и останалите одежди, които свещениците явно смятаха, че трябва да навлекат, когато разговарят с Бога. Свещеникът знаеше, че Корбет е зад него, но го поздрави едва когато приключи с разсъбличането.
— Мастър Корбет, не мога да кажа, че се радвам да те видя отново.
— Мастър Филип — отвърна весело Корбет. — Тук съм по кралски дела — при всеки друг случай Плъмптън би изпъшкал от досада, защото бе намразил този писар със строги черти и хладен поглед, който не оставяше мъртвия на мира и непрекъснато се връщаше с нови въпроси.
— Какво има? — рязко попита свещеникът.
— От името на краля бих искал ти и другите четирима свещеници, които отслужваха литургията с Дьо Монфор, да дойдете с мен при олтара.
— Какво има пак? — Плъмптън отстъпи назад с присвити от любопитство очи. — Защо не се откажеш?
— Попитай краля — отвърна Корбет. — Ако откажеш да ме послушаш, ще имаш тази възможност.
Плъмптън въздъхна, обърна се рязко и излезе.
Корбет остана да огледа сакристията, шкафовете, големите ракли, облицовани с кожа, обковани с желязо и заключени някои с три, дори с четири ключалки; буретата, пълни със свещи в различни цветове, в зависимост от чистотата на восъка; кутии с олтарни свещи, вощеници, съдове с тамян, нищо интересно. Отиде до един голям шкаф, който Плъмптън беше забравил да заключи и го отвори. В него бяха всички одежди, които свещениците използваха по време на службите, в различни цветове, символизиращи сезоните. Отляво видя филоните, използвани при съдбоносната литургия и набързо ги разгледа. Един от тях привлече вниманието му и той внимателно разгледа петното върху него. После, дишайки учестено от вълнение, затвори шкафа, тъй като чу стъпки навън. Плъмптън, придружен от останалите духовници, влезе шумно в сакристията. Всички бяха ядосани, че са ги откъснали от задълженията им, за да играят по свирката на един обикновен писар. Можеше да прочете мислите им и знаеше каква злоба таят към него. Само Бласкет и Дьо Лус изглеждаха спокойни.
Корбет изчака известно време, преди да проговори.
— Сър Филип, заповядай.
Той отстъпи и Плъмптън бързо премина покрай него, следван от останалите и всички изкачиха стъпалата към олтара. Корбет, който беше взел една обикновена калаена чаша от сакристията, помоли духовниците да се подредят, както са били на литургията, а сам той зае мястото на Дьо Монфор. После ги накара да повторят ритуала на причестяването. Чашата беше подадена първо на онези от дясната му страна, Ивдън и Етрик, като последният я предаде през олтара на Бласкет, който я поднесе на Дьо Лус, Плъмптън, и така до Корбет. Писарят забеляза едно: Ранулф беше прав — Ивдън или Плъмптън можеше да са сложили отровата в потира, без другите да забележат, макар че съществуваше риск Дьо Монфор да ги види. Нещо повече, ако отровителят беше един от тях, другият щеше да го забележи. Дали не го бяха замислили заедно? Корбет отхвърли тази възможност като невероятна, защото беше явно, че двамата мъже се мразят. Между тях не съществуваше нито другарство, нито съзаклятничество. Писарят се канеше да ги отпрати с благодарности, когато внезапно зад тях прозвуча глас:
— И Божият ангел слезе при олтара и го пречисти с меч!
Корбет се обърна и погледна към жилището на отшелника. Виждаше през процепа блесналите му очи, насочени към себе си. Слезе по стълбите.
— Какво искаш, Божи човече? Кой е Божият ангел?
— Ти — проехтя гласът на отшелника, ясен като камбана, — ти си Божи пратеник, който ще въдвори справедливост, а ако не в името Божие, то поне в името на краля.
— Ако виждаш нещата толкова ясно — сухо каза Корбет, преди да се завърти и да се върне при останалите, — как не си видял кой е убил Дьо Монфор?
— Видях какво правите — отвърна гласът. — Обмислям загадката, пред която си изправен.
— И какъв е отговорът?
— Много прост. Ти се чудиш как останалите след Дьо Монфор са пили от потира, но не са умрели. Прав ли съм?
Корбет кимна, без да сваля поглед от него.
— Но те не са ти казали. Попитай ги.
— Какво да ги питам?