След като огледа високата, мускулеста фигура на краля, писарят отправи поглед към олтара. Той беше облян в светлина; свещеници, епископи, абати, псалтовете на катедралата, всички служители в тази прекрасна сграда присъстваха на Тържествената литургия. Най-после хвалебственото песнопение на хора свърши и пискливият пронизителен глас на Уолтър дьо Монфор започна тържествената дълга молитва за освещаване на Светите Дарове. Корбет потисна нетърпението си. Знаеше, че службата е само театър, че когато свърши, ще започне истинската политика. Едуард Английски имаше нужда от пари; трябваше му цяло съкровище, за да воюва с Филип Френски и да потуши бунта в Шотландия. Беше наложил тежки данъци на народа и търговците си, беше продавал привилегии и разрешителни, за да събере средства за война, а сега беше ред на Църквата.
Едуард беше повикал на помощ и парламента си и сега всички те се бяха скупчили в катедралата. Щяха да изслушат литургията, да се помирят с Бога, да се причестят и да си разменят целувката на мира. Тогава щеше да започне истинската работа. Корбет се размърда неспокойно на неудобното дървено столче и се загърна по-плътно с наметката си. Беше ужасно студено; януари 1299 година, помисли си той, ще бъде запомнен от мнозина със страшните снежни бури, които вилнееха из страната. Навън снегът беше дълбок около метър, натрупан от свирепия вятър, който проникваше през цепнатините във вратите на катедралата и свиреше из кораба, карайки пламъчетата на свещите да играят, а присъстващите да потръпват от студ. Корбет се чувстваше гузен, че си мисли такива неща, докато литургията вървеше към тържествения миг на причастието, когато свещеникът щеше да вземе нафората и виното и да промълви свещените думи, превръщайки ги в Христовото тяло и кръв. Корбет леко се потупа по гърдите и промърмори: „Miserere, Miserere!“1.
До него Ранулф отново изтри нос в ръкава си и му хвърли кос поглед, надявайки се, че господарят ще забележи обидното му поведение. Ранулф обичаше Корбет, но макар никога да не би си го признал, използваше всяка възможност, за да стресне, развълнува или уплаши своя сериозен и мрачен господар.
Но мислите на Корбет бяха далеч, съсредоточени върху най-големия проблем на краля: Едуард нямаше пари. Преди две години той беше намалил количеството злато в монетите, после бе започнал да вдига данъците и бирниците му обикаляха из графствата, за да изземат дължимото на краля. Нуждата от пари беше неумолима: Едуард воюваше с Франция, опитвайки се да спаси английското херцогство Аквитания от алчните лапи на Филип IV. Нещо повече, наскоро кралят беше потушил голям бунт в южен Уелс, а само преди година беше плячкосал Берик и поставил Балиол и останалите на колене. Но бунтът в Шотландия не стихваше. Бяха дошли новини, че се е появил нов водач, Уилям Уолъс, който разпръсваше искрите на метежа, предприемайки тайни нощни нападения над изолираните гарнизони и военни части и не пропускаше случай да тормози и напада английските нашественици.
Войните изискваха много средства. Едуард беше взел заеми от италианските банкери Фрескобалди, но те не му отпускаха нови, затова се бе насочил към Църквата. Тя беше богата, истинска дойна крава и Едуард ламтеше да я отърве от част от богатствата й. Беше заграбил данъците, наложени от предишния папа Николай IV, който бе хранил великата идея да обедини всички християни в нова война срещу турците. Едуард с въодушевление бе приел идеята за кръстоносен поход, но бе заграбил събраните пари. После се бе обърнал към абатствата, които бяха собственост на религиозни ордени в чужбина, заграбвайки доходите и имотите им. Корбет бе изиграл значителна роля при присвояването на тези богатства, преглеждайки меморандуми, документи и разрешителни в търсене на кралските права в тези случаи. На срещи с ковчежника и други служители на хазната се проучваха дълги списъци с наеми, дългове и аренди, дължими на краля. Резултатът беше скромен и определено не стигаше, за да осигури средства за войните на Едуард в чужбина, затова кралят беше започнал да хвърля завистливи погледи към богатствата на останалата част от английската църква. В това отношение той имаше двама непоколебими противници: Бонифаций VIII в Авиньон, който бе твърдо убеден, че църквите от Запада трябва да възстановят редовните си плащания към папския престол; и Робърт Уинчълси, ръкоположен за архиепископ преди четири години, който имаше ясна представа за своите права и тези на английската църква.