Прислужникът кимна, примигвайки, за да скрие сълзите си. После вдигна мекия вързоп.
— Ще го прекръстя на Хю — обяви той и тихо излезе от стаята.
Корбет чу тежките му стъпки по стълбите и мислено прокле вроденото предразположение на Ранулф към щуротиите, потръпвайки при мисълта, че сега и бащата, и синът бяха негова отговорност. После се усмихна при тази мисъл, защото чуеше ли Мейв новината, щеше много да се смее и безмилостно да дразни прислужника.
Искаше му се да се грижи за детето или да се върне на работа в съда, докато пристигне Мейв, вместо да гази из тинята на човешките амбиции, алчност, разврат и жестокост, която обграждаше смъртта на Дьо Монфор. Най-накрая, уморен и отегчен, той свали ботушите си и легна. Взря се в мрака и зачака прислужникът му да се върне, преструвайки се, че спи, когато Ранулф безшумно влезе в стаята. Той взе една наметка от пейката и внимателно зави господаря си, угаси свещта и на пръсти излезе. Корбет се усмихна печално. Прислужникът му знаеше, че никога не би заспал, без да угаси свещта, но и двамата се бяха престорили, че е станало точно така. Писарят се зачуди каква част от живота му щеше да мине в преструвки. Винаги ли щеше да бъде така? Най-накрая умът му, уморен от препускане, преследване на сенки и ровене из спомените, се предаде и той потъна в неспокоен сън.
На другата сутрин, съжалявайки, че е бил толкова ленив предишния ден, Корбет стана рано и се зае с работа. Събуди Ранулф и го изпрати в Уестминстър с две писма: първото до краля; за второто се надяваше да бъде връчено на Мейв от кралския пратеник през следващите няколко седмици. Уговори се с Ранулф да се срещнат в „Знамето“ на Чийпсайд и когато прислужникът тръгна, се зае със собствените си задачи. Трябваше да купи провизии, да реши някои въпроси. След като се облече и въоръжи, той излезе на улицата.
Градът още тънеше в гъста мъгла и силуетите, с които се разминаваше, приличаха на сенки от сънищата. Земята под краката му беше заледена и хлъзгава. Корбет се движеше по средата на улицата и се опитваше да избегне купчините сняг, който продължаваше да пада от покривите, и същевременно да не падне в канавката. Скоро откри, че ходенето беше много опасно занимание. Спря да помогне на дебелата жена на някакъв търговец, паднала по гръб. Тя сигурно щеше да седи там цял ден, подигравана от хлапетата, ако Корбет не й се беше притекъл на помощ. После излезе на Чийпсайд, зави надясно и влезе в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“.
Спомняше си я, когато вратите и прозорците бяха обраснали с тръни, а главният вход — затворен. Тя беше анатемосана от архиепископа на Кентъбъри, защото тук се бе събирало вещерско сборище, заговорничило срещу краля. Докато влизаше, Корбет си спомни бегло Алис, в която навремето се беше влюбил страстно. Представи си мургавото й лице и потайни очи, осъзнавайки с болка, че изминалите години не бяха излекували раната му. Но сега „Сейнт Мери“ беше съвсем различна — чиста, наскоро боядисана, с нови свещеници и възстановено училище. Сега тя бе енорийската църква на Корбет. Всъщност той принадлежеше към братството „Корпус Кристи“, в което влизаха членове на градския съвет и търговци, събрали се по обществени и религиозни причини. Всяка година Корбет плащаше на свещеник да отслужва литургии за душите на жена му и детето му и макар никой да не знаеше това, и за душата на Алис-ат-Боу.
Той побъбри със свещеника, увери се, че всичко е наред и се увлече в кратък спор с един от членовете на настоятелството, който отговаряше за по-голямата част от светските и религиозните събития в този квартал. Всеки негов жител трябваше да плаща данък. Макар че можеше да си го позволи, Корбет винаги беше отказвал, защото по кралска заповед писарят, заедно с рицарите и оръженосците, бяха освободени от данъци. Сега настоятелят твърдеше, че Корбет трябва да плаща за Ранулф, но писарят се измъкна, заявявайки, че прислужникът му учи за правник и също трябва да бъде освободен от този местен данък. Събеседникът му неохотно се съгласи. Но писарят забрави да добави, че познанията на Ранулф за законите се състояха главно в нарушаването, а не в спазването им. Пропусна да спомене и за новото попълнение на енорията, дело на прислужника.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА