Едуард беше призовал архиепископите на Кентърбъри и Йорк да свикат духовенството и да обявят увеличението на данъците. Но скоро след плячкосването на Берик нещата се бяха усложнили, защото Бонифаций VIII издаде булата си „Clericis Laicos“2, която Уинчълси бе използвал, за да настои, че кралят има право да облага с данък църквата само с нейно съгласие. Прикривайки унищожителния си гняв, Едуард с горчивина се бе съгласил.
Нещата се бяха влошили, мислеше си Корбет, докато гледаше редицата сановници пред себе си, от недоволници като Бигод и Буун, които не само бяха отказали да плащат данъци на краля, но и да го придружат в чужбина, за да се бият с французите.
Скоро отделните групи заговорници щяха да се обединят и да създадат опозиция, подобна на онези, срещу които се бяха изправили бащата и дядото на Едуард, когато се бяха опитвали да съберат пари за гибелните войни в чужбина.
Корбет се взря през облаците тамян към високата съсухрена фигура на главния свещеник Уолтър дьо Монфор. Архиепископът на Уинчълси беше решил, че аргументите на Църквата за необходимостта от нейното одобрение, за да плаща данъци, трябва да бъдат изложени пред краля от човек поне с ранга на Уолтър дьо Монфор. Изборът му беше неизречена, но смъртоносна обида за Едуард, защото главният свещеник беше представител, макар и незначителен, на прочутия род Дьо Монфор, който преди четиридесет години се беше противопоставил на Едуард и неговия баща, крал Хенри. Симон дьо Монфор, граф Лестър, един от великите барони на времето си, се бе разбунтувал, завзел властта и буквално бе наложил условията си на победения Хенри III.
Едуард, тогава принц на Уелс, мълчаливо бе приемал тези условия, докато събра достатъчно войска за контраудар. Последвалата гражданска война беше кървава и зловеща и завърши едва когато Дьо Монфор беше убит и насечен на части в битката при Ившъм. След това родът Дьо Монфор и повечето от оцелелите след поражението на граф Симон, бяха заминали за чужбина, но продължаваха да водят скрита война срещу Едуард, изпращаха в страната убийци за него и нападаха кралските шпиони в чужбина. В един от случаите бяха убили дори братовчеда на краля, докато присъстваше на литургия на път за Рим. Разбира се, Уолтър дьо Монфор не беше предател, върху него не падаше дори сянка от подозрение за измяна, но той бе страстен, убедителен и красноречив проповедник и Едуард отново щеше да бъде изправен срещу един Дьо Монфор, който да му обяснява ограниченията на Короната при облагането на поданиците с данъци. Срещата нямаше да бъде приятна. Корбет се бе срещнал с краля, непосредствено след като бе разбрал кой ще говори и гневът на Едуард беше неудържим.
— В името на Бога! — беше измърморил той. — Трябва ли един Дьо Монфор да ми казва кога и откъде да си вземам парите? Няма да забравя обидата, която ми нанесе Уинчълси. Не приемам леко подобни постъпки.
Когато се ядосаше, Едуард ставаше много отмъстителен, както бе доказало опожаряването на Берик. Самият Корбет дължеше много на краля. Той се бе издигнал до главен писар в съда с добро заплащане, две хубави къщи в града и имение с плодородна земя и пасбища, близо до Луис, в Съсекс. Въпреки това винаги бе предпазлив с краля, защото след смъртта на любимата му Елинор настроенията му се сменяха рязко като морските ветрове и помитаха всичко по пътя си. Гневът на Едуард поразяваше дори именитите благородници, които биха посмели да му се опълчат.
Внезапно Корбет бе откъснат от мислите си. Молитвата преди причастието беше свършила; следваше целувката на мира, преди всички да се причестят. Дьо Монфор, облечен великолепно във пурпур и злато, слезе по стъпалата на олтара до краля, поклони се, сложи леко ръце на раменете му и го целуна по двете бузи.
— Pax Domini sit semper vobiscum.
— Et cum spiritu tuo3 — прошепна кралят.
После Дьо Монфор, блестящ в богатите си одежди и къпещ се в собственото си самодоволство, се върна до олтара, където продължи литургията.
Хорът изпя Agnus Dei, наблягайки на „miserere nobis“ и звукът от пеенето постепенно заглъхна, изгубен под високия купол на катедралата. Корбет се отпусна: музиката го успокояваше. Нямаше смисъл да се тревожи и той започна да се подготвя за причастието. Камбаните зазвъняха. Корбет погледна към Ранулф, за да се увери, че на лицето му е изписано подходящото набожно изражение. Службата бе прекъсната за малко, докато раздаваха причастието, свещениците се скупчиха около олтара, после потирът започна да се предава от ръка на ръка. Корбет видя как Дьо Монфор се обърна, за да вдигне причастието пред останалото паство.
2
Начални думи на папската була, издадена през 1296 г. в отговор на молбите на английски и френски свещеници, които се обръщат към Светия престол за защита срещу изискванията на светската власт. — (Бел. ред.)