— За Бога, човече — раздразнено каза Корбет. — Изобщо не те чух да идваш!
Ранулф сви рамене и клекна, за да избърше камата си в наметалото на мъртвия убиец.
— Едно нещо не мога да разбера, мастър Корбет — каза той сухо. — Когато съм с теб, почти не ми говориш, само ми се караш. Да не би да ти се иска да бях дошъл по-късно?
— Къде беше? Цяло чудо е, че се появи — каза рязко Корбет, все още под влияние на преживения страх.
— Чаках те пред катедралата — повиши глас Ранулф. — Върнах се да догледам пиесата. Видях те да завиваш зад ъгъла и те последвах. Канех се да те настигна, но видях този тук — Ранулф подритна трупа. — Появи се сякаш от нищото. Тръгна след теб, затова реших да видя какво ще стане. Останалото ти е известно.
Корбет се усмихна.
— Благодаря ти, Ранулф. Съжалявам, че бях рязък с теб.
Но прислужникът отказа да бъде омилостивен.
— Изчаках и когато той се обърна с гръб към мен, всичко беше лесно. Той изобщо не ме чу — гордо добави той. — Нито пък ти, нали?
— Не, Ранулф, но никога не съм се радвал повече да те видя. Хайде, помогни ми да стана.
Прислужникът помогна на писаря да се изправи и загрижено заизтупва наметката му, удряйки силно, сякаш се наслаждаваше на всеки удар.
— Благодаря, Ранулф. Достатъчно.
Корбет приклекна до убиеца, преобърна го по гръб и свали качулката. Не му бяха познати тези втренчени очи, слабото жълтеникаво лице, мазната коса и набраздената с белези от шарка кожа. Платен убиец. Лондон беше пълен с тях — бивши войници, ветерани от войните, хора, готови да извършат убийство за кесия сребро.
Писарят се изправи.
— Вече съм добре. Иди при градския съветник, който живее наблизо, и му кажи какво стана. Ако има някакви въпроси, да ги отправи към краля, но го накарай да прати хора за тялото.
Ранулф не чака да го подканят втори път. Не можеше да устои на възможността да смъмри шкембестия надут градски съветник, по чиято млада жена бе въздишал. Въпреки хлъзгавия лед, той затича по улицата и зави по Чийпсайд.
Корбет се качи в стаята си и си наля голяма чаша вино. Седна на леглото, стиснал я с длани. Ог време на време отпиваше големи глътки и се опитваше да овладее треперенето на тялото си и да успокои стомаха си. Усещаше, че може да повърне от смесицата от страх и облекчение при неочакваното си спасение. Мракът се сгъстяваше и уплашен от нощта, той запали свещите. Отново напълни чашата и се опита да събере мислите си; убиецът беше изпратен от някого, несъмнено някой от свещениците в „Сейнт Пол“. Писарят разбра, че е близо до разрешението на загадката, иначе едва ли биха поръчали да го убият. Отново се зачуди какво му убягва. Погледна чашата и разсеяно разклати виното. Внезапно просветлението го прониза като светкавица. Вече знаеше какво е пропуснал. Така се развълнува, че напълни отново чашата си, отпи няколко глътки и отново завъртя чашата, преди пак да я напълни. Спомни си какво беше видял на олтара в деня, когато Дьо Монфор беше умрял, и петното върху филона в шкафа на сакристията. Искаше му се да се върне веднага в катедралата, но хората, които искаше да разпита, вероятно вече не бяха там. Освен това набързо изпитото вино вече му се отразяваше. Чувстваше се уморен и сънен, затова угаси свещта, заключи вратата и остана в тъмнината, опитвайки се да успокои бясното биене на сърцето си.
В „Сейнт Пол“ сър Филип Плъмптън също беше развълнуван. Всичко бе започнало по време на вечерня. Докато припяваше с останалите духовници, умът му се рееше към събитията от деня. Погледна към олтара, спомни си как беше наредил потира, подносите за нафора, дарохранителниците и свещите за Корбет. Спомняше си всеки предмет и мястото му след смъртта на Дьо Монфор. Това бе негово задължение и сър Филип се гордееше колко точно беше възпроизвел обстановката за нахалния писар. Дори дребните подробности като каничките за вино и вода. Внезапно той спря да пее. Не, беше забравил нещо. Той ахна изненадано.
— Не — помърмори си, — така беше сутринта след смъртта на Дьо Монфор, но не би трябвало да бъде така! О, не!